— Лилия — подхвърли Мехмет, когато профуча край него, за да си вземе якето.
— Моля? — примигна от изненада Джордж, почти забравил къде изобщо се намира.
— Прилича на лилия — бавно повтори Мехмет, сякаш говореше на пациент в дълбока кома. — Любимото цвете на майка ми. Факт, който, мен ако питаш, говори много за личността й. Ухае и цапа много.
После Мехмет се напъха в дрехата си и си отиде, но Джордж остана седнал още дълго, загледан в апликираните изрезки.
Лилия. Очевидно беше лилия. Изрязана от книга със заглавие „Сред лилии красиви“.
Раздразнено се изсмя на собствената си клишираност, на плиткостта на замисъла си, на онази тривиалност, която — Джордж ясно чувстваше това — винаги му беше пречила да се превърне в истински художник и посегна да избута всичките хартиени боклуци от бюрото в кошчето.
Но се спря. Всъщност, на черната хартия лежеше една доста хубава лилия.
И така се започна. Джордж се навърташе около кашоните за книги по една лира в антикварните книжарници и купуваше най-повредените, най-отхвърлените и незаслужаващи обич книги. Никога не правеше изрезки и апликации по определена тема — стараейки се да не повтаря опита с тавтологичната лилия — но понякога един случайно мернат ред от някое шейсетгодишно полумухлясало томче на Агата Кристи поразяваше въображението му и той изрязваше и подреждаше формата на разказаната с много думи отпусната ръка, стиснала цигара. Или пък повтаряше с изрезки непознатия хоризонт с три увиснали над него хайку-луни, описан в някой научнофантастичен роман, чието име Джордж никога не беше и чувал. Или пък изработваше самотна фигура, носеща дете на ръце и маркирана с едно–единствено „1“, останало от „Част 1“ на историята за обсадата на Ленинград.
Показваше готовите апликации единствено на Аманда, при това невинаги — Мехмет ги беше виждал всичките, тъй като просто работеше в ателието, но това не беше „показване“ в същия смисъл на думата — и тя вежливо ги хвалеше, което обезкуражаваше Джордж, но въпреки това той продължаваше да работи. Експериментираше с различни лепила, за да подсигури най-здраво прикрепване към различните материали, които използваше за фон, пробваше да види как ще изглеждат апликациите под стъкло и без стъкло, с рамка или без рамка, без паспарту или с паспарту — съответно широко или тясно. Понякога се опитваше да изработи силует от една-единствена изрезка, веднъж успя да постигне почти съвършена форма на роза (в знак на почит към първата си лилия използва за целта страница от едно разпадащо се копие от романа на Айрис Мърдок „Дива роза“), но най-често получаваше резултати, сходни с подобния на гъска жерав, който Мехмет беше зърнал веднъж.
Нямаше никакви амбиции във връзка с апликациите, не се беше замислял дали са достатъчно добри, за да ги излага пред публика, просто ставаха за убиване на времето. Позволяваха на ръцете му да работят, понякога в известна степен откъснати от съзнанието му, а процесът на изработка винаги водеше към нещо, към тайнствен резултат, който се разкриваше — дори пред самия Джордж — едва в момента на окончателната подредба на изрязаните фигурки върху гладкия фон. Джордж ги довършваше по най-различни начини и ги държеше в единия ъгъл на склада, където Мехмет беше достатъчно любезен да не рови.
Апликациите развличаха Джордж, понякога дори бяха нещо повече от развлечение, но в края на краищата не бяха нищо особено, макар че той беше готов да настоява, че все пак са си неговото нищо особено.
До деня, в който се появи Кумико. И всичко се промени.
Тя носеше малък куфар като онези, които — образът се мерна толкова бързо в съзнанието на Джордж, че го разсея от самия факт на влязлата посетителка — носеха по гарите черно-белите героини от филмите от четирийсетте: куфар, не по-голям от малка кутия, очевидно празен, за да не полага актрисата никакви усилия, дръжката му, стисната в длан в снежнобяла ръкавица без нито едно петънце. Малък куфар, но въпреки това именно куфар, а не дипломатическо куфарче или ръчна чанта.