Но с тези картини не беше така. Тези картини оставяха човека без дъх.
Онова обаче, което накара сърцето на Джордж да замре, онова, от което усети в стомаха си пърхане, сякаш беше глътнал балон, теглещ го нагоре, беше фактът, че картините на Кумико не бяха рисунки с молив, нито дърворезба, не бяха работени нито с маслени бои, нито с акварели.
Картините й бяха апликации. Формите, от които бяха образувани фигурите обаче, представляваха изрезки от някакво необозримо разнообразие от птичи пера.
— Това са… — изрече Джордж, неспособен да измисли какво още да добави, затова просто повтори:
— Това са…
— Не са такива, каквито трябва да бъдат, знам — отвърна Кумико. — Нещо им липсва. Но са си мои.
Тя изглежда се смути пред напрегнатото внимание, което Джордж показваше към картините й. Той ги гледаше така, както жертва на отвличане гледа парите от дългоочаквания откуп. Усещаше, че губи равновесие, в ушите му кръвта туптеше от замайване и той се подпря на плота, за да не падне.
— О! — възкликна тогава Кумико и Джордж видя, че тя с усмивка гледа лявата му ръка.
В нея още държеше собствената си апликация, абсолютно некадърна в сравнение с нейните, болезнено дилетантска, забравена в опита му да я скрие от Мехмет. Сега той отново понечи да я скрие, но жената вече не откъсваше очи от нея, а в тях не се четеше презрение, нито подигравка.
Четеше се удоволствие и радост.
— Изработил сте жерав — рече тя.
Била „откъде ли не“ — така му отговори Кумико същата вечер, докато двамата седяха на вечерята, на която Джордж я беше поканил по-рано — и била нещо като учителка. В чужбина. В развиващите се страни.
— Така, както го казвам, звучи като благородно занимание — допълни тя. — Не искам да звучи така. Сякаш съм някаква господарка и предлагам услугите си на бедните, но очарователни онеправдани. Не беше така. Съвсем не беше така. По-скоро беше…
Тя се отнесе и се загледа в тъмната дървена ламперия, покрила по-голямата част от стените и тавана. По неясни дори за самия него причини, Джордж я беше завел в един нов, но съзнателно декориран като старомоден „английски“ ресторант — мястото приличаше на заведение, в което мъже в сутрешни костюми вероятно са закусвали по всяко време между 1780-та и 1965-та година. На малка табела над вратата пишеше: „Създаден 1997 г.“ Джордж беше изненадан, че Кумико прие поканата му, че се беше оказала свободна още същата вечер, но тя му обясни, че е нова в града и все още не прелива от нови приятели.
Беше употребила точно тази дума. „Прелива“.
— Преподаването — продължи тя и смръщи вежди, — или, по-точно, взаимодействието приличаше на „здрасти“ и „довиждане“, казани едновременно, и така ден след ден. Разбираш ли какво имам предвид?
— Ни най-малко — отвърна Джордж. Тя говореше с някакъв неопределим акцент. Френски? Френско-руски? Испанско-малтийски? Южноафриканско-непалско-канадски? Но също и британски, а вероятно и японски, както звучеше и името й, но в същото време акцентът й не беше нито един от изброените, сякаш, докато беше пътувала по света, всяко едно от местата, където беше живяла, беше искало да я задържи вечно и като не беше успяло, се беше вмъкнало в гласа й, за да я принуди тогава да отнесе него със себе си. Джордж разбираше това, защото се чувстваше по същия начин.
Кумико се засмя на думите му, но не подигравателно, а мило.
— Не обичам да говоря толкова много за себе си. Нека кажем само, че съм живяла, променяла съм се и съм била променяна. Като всеки човек.
— Не мога да си представя момент, в който ти да трябва да бъдеш променяна.
Тя побутна парченце говеждо в чинията си, без да направи опит да го хапне.
— Вярвам, че наистина мислиш това, което казваш, Джордж.
— Прекалих. Прости ми.
— И на тези ти думи вярвам.
Тя беше имала сериозна връзка, може би дори брак, който беше приключил в някакъв момент, макар и не толкова мирно, колкото беше приключил неговият брак с Клеър. Кумико не желаеше да говори и за това.
— Миналото винаги е пълно както с радост, така и с болка, а те са нещо лично и не са тема за разговор при първа среща.
Джордж изпадна в такъв възторг, че тя нарече вечерята им „първа среща“, че пропусна няколко от следващите й изречения.
— Ами ти, Джордж? — попита тя. — Ти също не си от тук, нали?
— Не — отвърна той изненадано. — Аз съм…