Черни триъгълници тръгваха от двете страни на човката й, а главата й беше увенчана с яркочервена корона — червеното личеше дори в тъмнината — като военен отличителен знак, дошъл от невъзможно далечни, чужди земи. Очите й гледаха с онзи повелителен, несломим поглед, който имат птиците. Тя виждаше, че мъжът е дошъл, гледаше го в упор, но не правеше никакъв опит да отлети, нито пък показваше какъвто и да било страх.
„По-скоро“, помисли мъжът, „тя се бои, но не от мен.“
Разтърси глава. Подобни мисли с нищо не помагаха. Студът вън беше толкова жесток, че вместо да го разсъни, сякаш го приспиваше и за секунда мъжът си каза, че сигурно така се чувстват хората, които загиват в снежни бури, сигурно потъват в тази летаргия, която, противно на обстоятелствата, стопля човека. Разтри ръцете си, но се спря, да не би рязкото движение да подплаши птицата.
Но птицата не помръдна.
Чапла?, помисли мъжът. Щъркел? Но създанието пред него по нищо не приличаше на прегърбените мораво-сивкави птици, които понякога беше виждал да се прокрадват край предградието, подобно на отдавна некъпани възрастни господа.
И тогава думата дойде при него. Кой знае дали беше прав, кой днес вече знае тия работи — точните имена на птиците, точните имена на нещата въобще — кой изобщо си прави труда да помни в днешния век, когато знанието се влива в един общ облак и се забравя, а след това бива забравена и самата необходимост да се помни? Но мъжът си спомни името на птицата и независимо че то дойде незнайно откъде, независимо че нищо не доказваше верността му, именно то беше точното име. Мъжът го знаеше и когато го произнесе, беше абсолютно сигурен.
— Жерав — каза тихо мъжът. — Ти си жерав.
Сякаш в отговор на името си, жеравът се обърна, окото му все така гледаше мъжа, и тогава мъжът видя, че крилото, което птицата досега беше крила от него, не беше сгънато под ъгъл както другото. Не, беше мъчително протегнато.
— О, мамка му — прошепна мъжът, думите изскочиха от устните му сред безпомощното облаче пара от дъха му. — О, не.
Стрелата беше дълга, необикновено дълга, поне метър и двайсет, и колкото повече мъжът я гледаше, толкова по-ясно разбираше, че това е една ужасяващо истинска стрела, с три реда майсторски изрязани пера, прикрепени диаметрално на равни разстояния в единия й край и с широко поне два пръста, лъскаво, проблясващо острие в другия. Нещо в стрелата подсказваше особена древност, подсказваше, че е изработена от същинско, скъпо дърво, а не от балсова дървесина или от бамбук, или от каквото там се правят клечките за хранене в китайските ресторанти, подсказваше, че е много, много по-страшна от деловите на вид пръчки, с които стреляха на олимпиадата състезателите по спортна стрелба с лък.
Това беше стрела за убиване. Стрела за убиване на хора. Над такава стрела средновековният кръстоносен стрелец се е молил на Бог да благослови полета й и да я прати право в черното сърце на неверника. Сега, когато очите на мъжа вече търсеха кръвта, той я видя — тъмно петно в краката на жерава, там, където алената течност беше покапала от върха на стрелата върху тревата, покрита със слана.
Кой в днешни дни би стрелял с такава стрела? И къде? И, за бога, защо?
Мъжът пристъпи напред да помогне на жерава, без да знае какво точно трябва да стори, изпълнен с увереност, че няма да се справи, но птицата не се отдръпна от него и това така го изненада, че той спря на място. Изчака още миг и после изведнъж заговори създанието:
— От къде си дошъл? — попита. — Изгубена душа.
Жеравът мълчеше. Мъжът си спомни отново жалейния скръбен вик и от спомена сърцето му се сви, но птицата не издаде нито звук. Наоколо цареше пълна тишина. Мъжът и птицата сякаш стояха насред някакъв сън, макар че студът, който се промъкваше в обувките на мъжа и хапеше пръстите на ръцете му, говореше противното, а баналното изтичане на случайната, надвила стегнатите мускули на слабините капка, навлажнила чатала на обутите на голо панталони, му подсказваше, че определено все още се намира в истинския живот с всичките му разочарования.
Но ако това тук не беше сън, то беше един от онези особени отрязъци от реалността, един от онези редки моменти — мъжът си спомни колко малко бяха те в собствения му живот — когато светът се свиваше до една точка, когато времето сякаш спираше само за него, за да може той и само той да бъде сграбчен и завладян от истината на битието. Както когато изгуби девствеността си с онова момиче с екземата от профилираната паралелка по английски и случилото се тогава беше така напрегнато кратко, така късо и мощно, сякаш в един необуздан физически миг и двамата бяха напуснали нормалното съществуване. Или онзи ден от почивката в Нова Каледония, когато след гмуркане беше изплувал на повърхността и за миг — два на странно спокойствие очите му не виждаха никъде скритата сред вълнението на океана лодка, от която бяха скочили, а после гневният глас на жена му беше изкрещял: „Ето я там!“ и звукът му го беше засмукал обратно в реалността. Или след раждането на дъщеря му — не при самото раждане, което беше само една аленочервена безредна глъч — а първата нощ след раждането, когато жена му беше потънала в изтощен сън и на света бяха останали само той и мъничкото, мъничкото същество, и тя беше отворила очички срещу него, удивена от това, че го има, удивена от това, че самата нея я има, а може би и малко възмутена — състояние, в което, трябваше да се признае, Аманда живееше и до ден-днешен.