И, разбира се, точно в този момент тя влезе в ателието.
— Ето го моето нахалство — каза и сложи куфара си на плота.
Извади отвътре своята плочка с дракона: бели, плътно преплетени нишки и стълбчета от птичи пера върху семплия черен фон.
А до дракона беше поставила хартиения жерав на Джордж.
— Да му се не види — промълви сериозно Мехмет, надникнал над раменете им. — Невероятно е.
Джордж не каза нищо, защото, ако се беше опитал, щеше да се разридае.
— Просто пикник — каза Аманда на следващата сутрин, когато връчи Джей Пи на Джордж: една сладка топка детска плът, ухаеща на бисквити.
— Grand-père! — завика момченцето.
— Не е ли малко хладничко за пикник? — попита Джордж, целуна Джей Пи и го прибра вкъщи. Аманда ги последва, но остана права насред гостната.
Джордж я видя как плъзва поглед върху изобилието от хартии, дрехи и книги, залели стаята и очевидно превърнали я в не най-подходящото място за малко дете. Но това нямаше никакво значение. Джей Пи обожаваше Джордж, а Джордж обожаваше внука си. Човек можеше да ги заключи в затворническа килия и те пак щяха да си прекарат страхотно.
— Не и според Рейчъл и Мей — отвърна Аманда.
— Рейчъл? — повтори Джордж.
— Помниш я — каза дъщеря му. — Онова момиче от службата ми, дойде на рождения ми ден преди няколко месеца. И Мей ми е колежка. И двете са красавици, и двете дълбоко в себе си ми мислят злото. Рейчъл в по-голяма степен.
— Да — каза Джордж, докато люлееше кикотещия се Джей Пи в прегръдките си. — Мисля, че си ги спомням.
— Седим на слънце. Оглеждаме момчетата. Пием вино.
— Звучи чудесно.
— Те ме мразят. Мисля, че и аз ги мразя.
— Срещнах една жена — избъбри Джордж и на секундата стана ясно, че е задържал тези думи на върха на езика си от началото на разговора.
Изражението на Аманда застина.
— Така…
— Запознахме се в ателието. Излизахме заедно снощи и онази вечер. Довечера пак ще излизаме.
— Три вечери поред? Вие какво, да не сте на по шестнайсет години?
— Знам, знам, че всичко става много бързо, но… — Джордж остави Джей Пи на дивана и го зарина сред стари, прашни възглавници, изпод които момченцето трябваше да се измъкне — Джей Пи обожаваше тази игра.
— Но? — подкани го Аманда.
— Ами нищо — сви рамене Джордж. — Нищо. Просто ти казвам, че се запознах с една прекрасна жена.
— Хубаво — предпазливо рече тя. — Ще мина да го прибера преди четири следобед.
— Добре, защото…
— Защото имаш среща, разбрах.
Но Джордж не се притесни от коментара й — отвътре беше изпълнен с такава светлина, че дори не беше в състояние да чувства срам.
— Само почакай — рече той. — Почакай само да ти покажа дракона и жерава.
Тази вечер той целуна Кумико. За момент тя се остави да бъде целувана, но след това сама отвърна на целувката.
Сърцето му запя.
— Не разбирам — каза Джордж малко по-късно, когато двамата лежаха сред чаршафите, които той дори не си беше дал труда да смени, защото и за миг не си беше представял, че нещо такова изобщо може да се случи. — Коя всъщност си ти?
— Кумико — отвърна жената. — А ти кой си?
— Честно казано — рече Джордж, — нямам ни най-малка представа.
— Тогава аз ще ти кажа — тя се извърна към него и взе ръката му в своята, сякаш се канеше да го благослови. — Ти си добър, Джордж. Ти си човек, който прощава.
— Който прощава какво? — попита той.
Но в отговор тя го целуна и въпросът потъна и остана изгубен, изгубен, изгубен.