— Не — отвърна Джордж. — Искам да кажа, да, разбирам, но не това е, което исках да ти кажа.
— А какво искаше да ми кажеш?
— Аз наистина гледам на теб с любов. Това е. Гледам на теб с любов.
— Знам — отговори тя по такъв начин, че „Знам“ се превърна за Джордж в онова обяснение в любов, което той беше копнял да чуе през целия си живот.
— Ще дойдеш ли да живееш при мен?
И както всички други пъти, когато й задаваше този въпрос, тя се засмя.
Само по себе си, изкуството на Кумико беше прекрасно, но тя не спираше да настоява, че е твърде статично. Преплетените изрезки от пера бяха сглобени в такива зашеметяващи комбинации, че очертаваха не само конкретния образ (воденицата, дракона, женския профил), но често и отсъствието на образ, и сенките, които образът хвърляше: черни и тъмновиолетови перца, подредени в удивително изображение на пустотата. А понякога на плочката имаше истинска пустота — едно перце, подобно 5 на мазка, подчертаващо празното пространство. Окото непрекъснато биваше мамено, натъквайки се на форми там, където очакваше да види празнота, хлътвайки в празнота там, където очакваше да се опре на форма. Картините на Кумико подвеждаха, будеха напразни надежди.
— Но не са живи, Джордж.
— Напротив. Слушай ме какво ти казвам, живи са.
— Ти просто си много добър към мен. Не са живи.
При втори, задълбочен поглед ставаше ясно, че картините на Кумико невинаги бяха изградени единствено от птичи пера. Понякога тя вплиташе по някоя нишка от тъкан или самотно седефено копче, подсказващи хоризонт или пък слънце. На едната от плочките беше апликирала едно-единствено извито парченце пластмаса, което с грубите си ръбове контрастираше с мекотата на пръснатите край него перца, но при все това комбинацията от двете изглеждаше някак си единствено възможна и вечна.
Картините бяха добри. Бяха много добри.
— Но — казваше тя — им липсва живот.
— Великолепни са.
— Великолепно празни са.
— Не приличат на нищо друго, което съм виждал през живота си.
— Не приличат на никоя друга празнота, която си виждал през живота си.
Той продължаваше да спори с нея все в същия дух, но после тя му припомняше деня на първата им среща, припомняше му своето първо „нахалство“, както сама го наричаше. Нейният дракон върху онази плочка си беше все същият, дракон, който Джордж категорично отказваше да признае за безжизнен. Той ясно виждаше злобата в окото му, зеленото му око, изработено от малко стъкълце или може би от гранатово камъче.
Но сега драконът заплашваше жерава на Джордж. Същият, направен от птичи перца, дракон връхлиташе върху жерав от изпълнена с думи хартия. Два типа материал, чието комбиниране не би трябвало да е възможно. Два различни стила, чието комбиниране не би трябвало да е възможно. Джордж изобщо не се колебаеше да признае, че картината представлява комбинация от два вида талант (нейният — изящно бърз, неговият — едва накуцващ), които не би трябвало да могат да съществуват едновременно.
Но, о, въпреки това, о, въпреки това, о, въпреки това.
— Да му се не види — беше промълвил Мехмет.
Най-точните думи за случая, беше си помислил Джордж.
Сега драконът имаше цел. Жеравът имаше контекст. Сега драконът беше изпълнен с опасно любопитство, беше станал явен същинският му потенциал. Сега над жерава беше надвиснала заплаха, безоблачният му покой предстоеше рязко да бъде прекъснат. Двамата заедно създаваха напрежение. Заедно бяха нещо повече от две незавършени половинки, заедно те бяха нещо трето, мистериозно и могъщо, в пъти надхвърлящо рамките на пленилия ги малък черен квадрат. Рамката се беше превърнала във филмов екран, изречението се беше превърнало в разказ. Драконът и жеравът канеха наблюдаващия да пристъпи в техния свят, да вземе страна, да се идентифицира с единия, с другия или и с двамата, но поканата им ясно подсказваше, че приемането й може да стане единствено на собствен риск.
И тя му беше подарила тази картина.
— Това е моята благодарност към теб — беше казала. — Вземи я, ако я искаш.
— Не — отговори Джордж. — Това е твърде много. Твърде много.
— Аз ще я взема — намеси се Мехмет.
— Сега е вече завършена — отвърна Кумико. — Ти я завърши. Тя принадлежи на теб точно толкова, колкото и на мен.
— Аз… — започна Джордж. — Аз…
— Аз ще я взема — повтори Мехмет.
А после Кумико попита: