Не беше виждал Кумико от две вечери. Срещите им бяха непредвидими. Тя вече имаше телефон, който никога не вдигаше, и най-често просто влизаше в ателието и питаше Джордж дали би искал да прекарат вечерта заедно.
Той неизменно казваше „да“.
Днес тя се появи почти в самия край на работното време. Влезе, все така с куфара в ръка, все така с белия шлифер, преметнат през свободния й лакът, нищо, че от ден на ден зимата ставаше все по-студена.
— Дъщеря ми много иска да се запознае с теб — каза Джордж, когато тя отвори куфара.
— Аз също искам да се запознаем — отвърна Кумико. — Може би ще се видим, когато организираме партито, за което ми спомена онзи ден.
— Да — рече Джордж. — Окей, добре, значи хайде да решим твърдо…
— Представляват цяла история — прекъсна го Кумико, но така деликатно, сякаш го беше сторила случайно, сякаш беше чула молбата му да му покаже невижданите досега плочки само преди секунда, а не преди няколко вечери. Тя бръкна в куфара и вместо да извади най-новата картина, която беше изработила с последната апликация на Джордж (стиснат юмрук, но напълно лишен от каквото и да било потенциално насилие, юмрук, очевидно уловил отчаяно най-любимото си на този свят, изплъзващо се от хватката му), взе купчинката плочки, привързани с бялата лента.
— Нещо като разказан мит — продължи тя и остави плочките на плота, но без да ги развива. — История, която ми разказаха, когато бях малко момиченце, но която през годините надрасна онзи първи разказ.
Ръката й все така не посягаше да развърже лентата.
— Не си длъжна да ми ги показваш — каза Джордж.
— Знам.
— Готов съм да почакам. Казах ти, че съм готов да те чакам вечно.
Тя го загледа сериозно.
— Даваш ми твърде много власт над себе си, Джордж. Още не ми тежи, но може и да ми дотежи, а аз не искам това да се случва — тя докосна ръката му. — Знам, че го правиш от прекомерната си доброта, но ще дойде ден, когато и на двама ни ще ни се иска да не се отнасям с теб толкова предпазливо. А неотстъпчивостта трябва да съществува като възможност, Джордж. Без опасността от среща с възможната болка мекотата губи смисъл.
Джордж преглътна.
— Добре тогава — рече. — Много бих искал да видя останалите ти плочки.
Устата на Кумико се отвори в едно деликатно „О“ на радостна изненада.
— Наистина ли искаш, Джордж? Първата ми мисъл беше да ти откажа. Колко прекрасно, значи искаш? Ще ти ги покажа, разбира се.
После тя развърза лентата и обърна към него първата плочка.
Беше почти изцяло покрита с пера. Те се разтваряха във ветрило, преплитаха се едно върху друго, образуващи искрящо бял взрив. В средата едно–единствено перце, също бяло, но в леко по-различен оттенък, за да се откроява, беше изрязано и усукано във формата на новородено бебе.
— Тези не се продават — промърмори Кумико, все още колебаеща се дали да покаже на Джордж и останалите плочки.
— Не, не се продават — повтори тихо Джордж в почти безмълвно съгласие.
— Но ти какво би добавил тук? — попита тя. — Какво липсва на тази картина?
— Нищо не й липсва — отговори Джордж, а очите му се плъзгаха по извивките на бялото, по леко изпъкващия контур на бебето.
— Знаеш, че това не е вярно — каза Кумико — и те моля да помислиш върху въпроса ми.
Джордж загледа отново картината внимателно, стараейки се да прекъсне връзката с рационалното си съзнание, да остави белият образ просто да се рее из главата му, да позволи на други образи да се свържат свободно с него.
— Аз бих добавил едно отсъствие — каза. — Отсъствие от думи. В тази картина личи някаква загуба — Джордж примигна и дойде на себе си. — Така ми се струва.
Кумико кимна.
— Можеш ли да изработиш това отсъствие? Ще направиш ли за мен и други форми от думи, както досега?
— Разбира се — отвърна Джордж. — Каквото поискаш.
Двамата се обърнаха отново към плочката.
— Какво се случва тук? — попита той. — Нали каза, че е мит? Какъв мит?
Кумико само кимна и Джордж реши, че няма да му отговори.
Но после тя заговори и заразказва началото на една история.
Тя се ражда като дъх сред облака, каза Кумико.
И продължи да разказва нататък.