— Как вървят нещата с брата на Джейк Гиленхаал? — попита тя високо и върна поглед върху екрана на компютъра си. С ъгълчето на окото си видя как Рейчъл най-сетне вдигна глава и я зяпна.
— С кого?
— С момчето от парка — обясни Аманда престорено-невинно. — Онзи, дето те заля цялата със зехтин.
— Уоли е добре? — отвърна Рейчъл и лека гримаса (както и, развълнувано си отбеляза Аманда, и една напречна бръчка от гримасата) набразди иначе безупречното й лице.
— Името му е Уоли? — отбеляза Аманда за трети или четвърти път. — Че кого кръщават „Уоли“ в днешни дни?
— Името си е напълно нормално? — парира Рейчъл. — За разлика от нечии други имена, които ми идват на ум? Например „Кумико“ като име на жена, която дори не е японка?
Аманда примигна.
— Що за странна подробност си запомнила. А и от къде знаеш, че не е японка?
— Изобщо не е странна? — отвърна Рейчъл. — Ти приказва за нея почти непрекъснато, ако си спомняш? Сякаш си нямаш собствен личен живот и се налага да живееш живота на баща си? Не е ли тъжно? Налучках ли проблема?
— Понякога, Рейчъл, не знам какво си въобразяваш, че можеш…
— Докладът, Аманда? — пресече я Рейчъл, а зелените й очи святкаха.
Аманда се предаде.
— До обяд ще е готов — каза и лепна на лицето си огромна фалшива усмивка. — Ей, а какво ще кажеш да си вземем нещо за хапване и да прегледаме доклада заедно, а?
Рейчъл изпуфтя с престорено разочарование.
— О, страхотно щеше да е? Но вече имам други планове? Нека докладът да е на бюрото ми до един часа?
После се врътна и си тръгна, без да дочака отговора на Аманда. Можехме да сме приятелки, помисли Аманда.
— Или може би не — каза си после тихичко на глас.
— Мръдни, че пречиш, дебелано!
Лакътят на колоездача запрати кафето на Аманда на тротоара на Ситито, в този момент гъмжащ от чиновници и финансисти, излезли в обедна почивка, в това число и една бизнес дама, проявила неблагоразумието точно днес да облече костюм с цвят на слонова кост. Чашата падна точно в краката на жената и кафето я оплиска чак до над коленете.
Изгубила дар слово, тя спря и зяпна Аманда. Аманда от своя страна, разкъсвана между смущението да я нарекат „дебелана“ пред толкова хора и конфуза от това, че буквално беше замерила с кафето си невинен минувач, се опита да поеме инициативата първа.
— Шибани колоездачи — рече, като от една страна действително чувстваше искрена омраза към колоездачите, а от друга се надяваше жената да последва примера й и също да прехвърли вината върху момчето с колелото.
— Стоите насред алеята за колоездачи — отвърна жената. — Какво очаквахте?
— Очаквах, че тоя ще направи път на пешеходец!
— А може би наистина сте твърде дебела и човекът не е успял да ви заобиколи.
— О, майната ти — отказа се Аманда и й обърна гръб. — Кой носи слонова кост през януари?
— Ще ми платите почистването! — заяви жената и тръгна подире й.
Аманда се опита да си пробие път през навалицата от мъже и жени в костюми, спрели се, за да погледат кавгата.
— И как ще ме принудите? — попита тя. — Ще ме арестувате за неизползване на химическото чистене по предназначение?
Красив бизнесмен — индиец пристъпи тържествено напред и препречи пътя на Аманда.
— Наистина съм на мнение, че трябва да предложите да платите почистването на костюма на дамата — изрече той със силен ливърпулски акцент. — Така е редно.
— Точно така — обади се втори красавец от тълпата. — В края на краищата, вината е ваша.
— Вината беше на колоездача — отвърна Аманда. — Той ме блъсна, а в момента сигурно е на километри оттук, самодоволно яхнал вълната на собствената си чиста съвест.
Жената с изцапания костюм най-сетне я настигна и я улови за рамото.
— Погледнете ме! — рече тя. — Ще ми платите почистването.
— Не се тревожете — обади се индиецът. — Ще го плати и още как.
Аманда отвори уста, за да поднови спора. За своя изненада изведнъж установи, че е готова дори физически да нападне жената с белите дрехи, готова е да й зашлеви истински шамар (или дори да й забие истинско кроше), ако тя на секундата не си махне проклетата ръка от рамото й. Аманда беше достатъчно висока и едра, за да стане ясно на всички, че е по-добре да не я закачат, а и беше време хората вече да се научат, че…