Но когато отвори уста да заговори, установи, че сълзите й отново се канят да бликнат.
Всички я гледаха, на лицата им беше изписан гняв, че си е позволила да внесе несправедливост в живота им, и те сега търпеливо чакат тази несправедливост да бъде поправена. Аманда се опита пак да заприказва, опита се да обясни недвусмислено на жената какво да направи с изцапаните си панталони, но от гърлото й се откъсна само задавен хлип.
— Сериозно — прошепна си тихичко. — Какво ми става?
Минути по-късно, минути, сторили се на Аманда часове, под презрително-победоносните погледи на двамата красавци — бизнесмени, тя размени визитката си с тази на жената в белия костюм. После обърна гръб на финансово грамотното им трио и понесе остатъка от обяда си към малката зелена площ близо до офиса й и когато седна на последната половин свободна пейка, установи, че вече няма кафе, с което да преглътне сандвича си.
Това са сълзи от гняв, каза си, когато избухна в плач над марулята в хлебчето си, приготвено набързо сутринта, при това без майонеза, защото двамата с Джей Пи закъсняваха за детската градина. Сълзи от гняв.
Но Анри беше прав. Нямаше голямо значение от какво са сълзите.
— Добре ли сте? — попита един глас до нея.
В другия край на пейката седеше друга жена, жена, която Аманда беше мярнала едва-едва, когато сядаше, жена, която също, по някаква смайваща причина, също беше облечена в слонова кост. „Я се стегнете, бе, хора, още е не е свършил шибаният януари!“
Лицето на тази жена обаче беше мило, лице, което (Аманда с изненада се улови, че мисли точно това) е видяло много и от всички преживени премеждия жената с това лице е излязла обогатена не толкова с познание за света, колкото с познание за самата себе си, при това по-дълбоко, отколкото Аманда някога би могла да се надява да постигне.
— Имам дълъг ден — прокашля се тя смутено. После се върна към сандвича си.
— А — продължи жената до нея. — Митовете разказват, че светът бил създаден за един ден, ние слушаме, пуфтим и ги наричаме метафори и алегории, но в дни като днешния ни се струва, че дори до предобед да се обърнем наопаки и да успеем да създадем вселената, все ще се намери някой, който да ни задължи да присъстваме на оперативката следобед.
Аманда се усмихна учтиво и усети първите предупредителни сигнали в главата си — беше седнала до някаква луда. Но после си каза, не, нищо подобно. Тази особена дребничка жена някак си я беше разбрала и й беше споделила разбирането си. Да, в някакъв смисъл това беше странно, но от друга страна беше и странно успокояващо.
Не спирам да повтарям „странно“, помисли Аманда. Акцентът на жената беше странно (ето пак!) неопределим, ясен, но чуждестранен и сякаш подсказваше, че жената идва не от далечни места, а от далечни, древни времена. Аманда поклати глава. Не, помисли, сигурно просто е от Близкия Изток. Или нещо подобно.
— Простете — кристално и отчетливо произнесе жената, и от тона й стана ясно, че това „простете“ не означава „съжалявам“. Това „простете“ означаваше „моля да ме извините“.
Аманда я погледна.
— Знам, че ситуацията е малко невероятна — рече жената, — но кажете ми, вие не сте ли случайно Аманда Дънкан?
Аманда замръзна, както дъвчеше сандвича.
— Простете — повтори жената и този път думата означаваше точно „съжалявам“. — Удивително, нали? — продължи. — Не сме се срещали, но имам чувството, че се познаваме отдавна.
Аманда се изправи като свещ от смайване.
— Кумико?
И внезапно осъзна, че жената до нея може да бъде само Кумико и никоя друга.
Един колоездач, може би дори същият, който събори кафето й — за Аманда те всички изглеждаха еднакви с впитите в слабините трика и аура на нахално–превзето превъзходство — профуча опасно близо до пейката, принуждавайки двете жени инстинктивно да се дръпнат назад. Аманда изпусна сандвича с маруля, той падна на плочите и остана да лежи там като жертва на убийство.
— Шибани колоездачи! — изкрещя тя подире му. — Мислят си, че светът е техен! Мислят си, че могат да си правят каквото им скимне! Оплакват се, че им пречиш, дори когато всъщност СИ СЕДНАЛ НА ШИБАНА ПЕЙКА В ПАРКА!
После се отпусна назад, без обяд, без кафе, бясна, че сълзите отново пълнят очите й, бясна на усещането, че почвата се изплъзва изпод краката й, при това без никаква причина, бясна от факта, че вследствие от гнева й нищо в света не се е променило, нищо, всъщност само нещо съвсем мъничко, нещо, което тя не е в състояние точно да определи, нещо, което сякаш загребва целия й живот и го премества целия по-нагоре по един стръмен планински склон и, ето, сега тя трябва да се катери, за да го достигне, но когато стигне до мястото, вижда, че там няма нищо, освен още и още склон, а в бъдещето никога няма да има нищо друго освен още и още склон до края на дните й, а ако това е така, то какъв е шибаният смисъл? Изобщо?