Някой пъхна хартиена кърпичка под носа й. Изнервена от точката, от която всъщност бяха тръгнали мислите й и от скоростта, с която бяха достигнали едно тревожно ниво на депресивност, Аманда пое кърпичката от жената, от Кумико (колкото и невероятно да беше това!), и си изтри сълзите.
— Знам — каза Кумико. — И аз ги мразя.
На Аманда й трябваше известно време да осъзнае за какво говори Кумико. А когато осъзна, вдигна очи към нея и избухна в нов порой от сълзи.
Които ни най-малко не бяха от гняв.
— Печатница Дънкан.
— С известния художник Джордж Дънкан ли говоря? — Това сте вие, нали?
— О, Джордж, хайде стига? Защо си такъв свенлив? Взех номера ти от Интернет?
— Тази история приключи. Мислех, че сме се…
— Не, не е приключила? Видях картините, които сте обявили за продажба? В момента ги гледам на монитора? Историята въобще не е приключила, нали, Джордж?
— Имах предвид, че историята между нас двамата с теб приключи. И ти го знаеш. Ти така пожела. И аз се съгласих…
— Но това беше преди да станеш известен?
— Едва ли точно „известен“, виж, аз…
— А цените, Джордж? Не се ли целите малко високо?
— Този сайт не е наш. Ние не сме определяли никакви цени. Дори не знаем как изобщо започна всичко това. Беше като взрив…
— Кои сте вие? Ти и тази Кумико? Така е името й, нали? Кумико?
— Рейчъл, сега ще затворя телефона и не искам повече да ми се…
— Двойка, която твори заедно? Колко мило?
— Наистина трябва да престанеш да повишаваш интонацията си на края на всяко изречение. Звучиш като пълна глупачка.
— …
— Съжалявам. Не исках да…
— Майната ти, Джордж. Просто се опитвам да бъда мила. Опитвам се да бъда приятелски настроена. Искам да кажа, след като ти разби сърцето ми…
— Това изобщо не е вярно. Тайни срещи. Пълна секретност. Ти така и никога не се радваше на компанията ми.
— Не е честно? Тайната беше за доброто и на двама ни? Искам да кажа, ще се радвам да кажа на Аманда за нас сега, ако това е, което искаш…
— Заплашваш ли ме?
— …
— Сега ще затворя телефона. Наистина.
— Чакай. Чакай? Съжалявам? Знам колко груба мога да бъда. Знам. Но…
— Но какво?
— Не мога да понеса да си жесток към мен, Джордж. Ти си всичко друго, но не и жесток.
— Съжалявам, аз…
— Не мога да спра да мисля за това. За това как ти си всичко друго, но не и жесток? Защото жестокостта е толкова обичайна днес, няма да повярваш колко е обичайна. Всеки мъж, с който излизам, се държи така, сякаш се състезавам с него. Кой е по-злобният? Кой е по-грубият? Сякаш от първото „здрасти“ се надхващаме да докажем кой е по-корав. А после самите срещи заприличват на, на, на, аа, как се казваше?
— На двубой?
— Точно така! На двубой! Единственото, което ти е позволено да правиш, е да показваш на другия колко си корав, колко си безкомпромисен и да се надсмиваш над слабостите му. Така стоят нещата. Надсмиваш се. Надсмиваш се над глупостта им? И се стараеш максимално никога да не позволиш другият да се надсмива над твоята собствена глупост. А за секса изобщо да не говоря?
— Да, наистина се надявам да не…
— Защото сексът, колкото и да е добър, е една преструвка от началото до края? Без значение какво старание и, така да се каже, умения влагат мъжете в него? Винаги им показваш, че сексът с тях просто се ядва? Намекваш, че си имала по-добри любовници? Че, нали, с този точно не е зле, но не е и кой знае какво — правиш го, за да не вземат мъжете наистина да си повярват?
— Рейчъл, не знам какво искаш от…
— Ужасно е, Джордж. Гнусно е. А сега пък съм с един тип, Уоли?
— Уоли?
— Всяка една минута с него е точно такава, каквато ти описах! Всяка една минута! Сякаш сме във филма „Гладиатор“? Просто е изтощително. Ужасно съм уморена. Толкова, толкова съм уморена? С теб не беше така.