— …
— Джордж?
— Сега съм с Кумико.
— Знам. Знам? Искам да кажа, да, наистина знам? Дъщеря ти не спира да мели по този въпрос? Така че, да, знам? Но просто си мислех. Мислех си колко ми липсваш.
— Не знам какво да кажа, за да…
— Няма нужда нищо да казваш? Просто на мен…
— С Кумико сме заедно…
— Ми липсва някой…
— И аз наистина…
— Някой, който е истински добър…
— Съм влюбен в нея.
— Ти беше добър с мене, Джордж. Почти никой друг в живота ми не е бил добър с мене.
— Е, ти самата не беше особено добра.
— Знам, че не бях добра с теб…
— Не, имах предвид, че не беше добра към самата себе си. По принцип се отнасяш към самата себе си зле.
— Ти си първият човек, който изобщо вижда това, Джордж. А аз излизам с Уоли и той е наистина, наистина сладък, но…
— Рейчъл, трябва да…
— Но аз не спирам да си мисля: сладък е, но не е добър като Джордж.
— Това между нас беше… стана бързешком, Рейчъл, и, смятам, ти самата отлично знаеш, че беше грешка. Аз съм твърде възрастен за теб. Твърде съм скучен за теб. Това бяха точните ти думи. Не съм и кой знае какъв красавец…
— И какво от това? Понякога човек има нужда от нещо повече от външен вид.
— И тия ти приказки нямат нищо общо с факта, че в момента съм обвързан с друга жена? Или пък с това, че името ми стана малко нещо известно?
— Отново ставаш зъл, Джордж. Не ти отива?
— Наистина вече ще затварям. Желая ти всичко хубаво…
— Виждаш ли? Доброта.
— Сега ще затворя телефона.
— Искам да те видя.
— Рейчъл…
— Заради доброто старо време?
— Не, не смятам, че…
— Ще направя така, че да си прекараш добре.
— …
— Знаеш, че мога, Джордж.
— Съжалявам, Рейчъл.
— Ама наистина много ще съжаляваш, ако не ми позволиш…
— Много съжалявам, че си толкова самотна.
— Джордж…
— Пожелавам ти всичкото щастие на света. Слушам те сега и чувам колко те боли, чувам виковете ти, толкова силно копнееш да…
— Почакай само секунда…
— … установиш връзка с някого, истинска връзка.
— Копнея, да? Аз…
— И много съжалявам, че този някой не мога да бъда аз. Съжалявам, но не мога да бъда аз. Наистина не мога.
— Джордж…
— Всичко хубаво…
— Джордж…
— Но вече трябва да затварям…
— Бременна съм.
— …
— …
— Само дето не си бременна, разбира се.
— Джордж…
— Довиждане, Рейчъл, много съжалявам.
— Джордж, аз само…
8 от 32.
Господарката лети безкрайно дълго, а после лети още и още, каца, само когато младата земя я повика, а когато не я вика, продължава да лети. И летежът, и кацането са радостно-приятни, а радостта, въпреки всичките изплакани сълзи, явно е нещо, към което господарката изпитва влечение. Всеки път, когато кацне, тя опрощава, пронизва сърцата със своята прошка, защото за какво друго в живота трябва да искаме прошка, ако не за прегрешенията си срещу радостта?
Светът навлиза в юношеството си, късовете земя се сглобяват един с друг, оформяйки разпознаваемо цяло, но съединяването им е придружено с болка и избухвания. Господарката не се пази от вулканите, когато изригват, защото разпознава в тях същия гняв, който движи и водата, разпознава същото усилие, усилие, насочено навън, към нищото.
— Скоро — казва тя на вулканите, — скоро вашият напън ще впие мускулите ви дълбоко в земята и ще сбере частите й в общ свят. Ръката на първия от вас ще се залови за ръката на друг, тя — за ръката на трети и така заедно ще понесете бремето на живота върху раменете си. Скоро.
И вулканите й вярват, укротяват гневните си пориви, впрягат ги в общото полезно дело по спояването на света.
9 от 32.
Всички вулкани постъпват така, освен един.
— Аз не ти вярвам, господарке — казва вулканът, а зелените му очи святкат от зла радост, която обърква господарката. — Смисълът на вулкана е гневът — продължава той. — Вулкан в покой е просто планина, не е ли така? Да укротиш вулкан, означава да го убиеш.
И лава и жар, и разруха потичат от него на вълни, обитателите на младата земя побягват пред изпепеляващия му смях. Отвратена, господарката отлита настрани, но после се връща и закръжава над вулкана, за да затвърди отвращението си. След това не отлита, а продължава да кръжи.