Може би облаците са нейният баща. Може да са и просто облаци. Те не са нейният баща. Те са облаци.
Но въпреки това:
— Татко? — казва тя.
Не продумва повече, защото не е сигурна какъв е въпросът, който иска да зададе. В главата й е само вулканът, двамата водят спорове, които никога не са се случвали, той търпи поражения, които тя никога не му е нанасяла, в мислите си тя му дава последната блага прошка в мига, когато изпълнява последното му желание да го освободи — благоволение, за което той никога не е молил.
Тя лети през облаците, оставя капчиците влага да охлаждат челото й, да мокрят дрехите й в сладка отмала, да успокояват болката в мускулите, които я носят в небето.
През цялото време нейният баща я гледа и едва когато тя излиза от облаците и се отдалечава достатъчно, че да не може да го чуе, той прошепва името й.
Джордж започна да сънува странни неща.
Кумико все така не му позволяваше да види как работи върху картините, едва-едва го допусна да пристъпи прага на малкия й апартамент — което нямаше кой знае какво значение, защото по-голямата част от времето тя бездруго прекарваше не в своя, а в неговия дом — но въпреки това той започна да сънува заключени врати, в съня винаги знаеше, че тя е зад вратата, знаеше също, че ключалката е на вратата, защото самата Кумико иска така, а Джордж уважава желанието й. Наяве беше възможно да я гледа, когато поиска. Но в сънищата си винаги оставаше сам пред заключената врата. Агонизиращ.
Или пък сънуваше как я намира в някаква тайна бяла стая без ключалки, сънуваше я покрита с пера, които тя подрежда така, че да й придадат форма на жена, сънуваше я как приглажда и подрязва грамадните си бели крила, за да заприличат на ръце и длани с пръсти, как крие човката си зад човешки нос, как си слага лешниковокафяви лещи, за да скрият истинските й златни, златни очи. В съня тя виждаше, че той я гледа, и заридаваше заради него, заридаваше за всичко, което двамата щяха да изгубят.
Или пък сънуваше пожар, който се издига от земята, избликва от пукнатините й като лава, преследва го, преследва и нея, но в съня Джордж никога не беше сигурен дали тя също бяга от пламъците или, напротив, води ги към него, за да го залеят и погълнат.
Когато се будеше, забравяше напълно съня, но продължаваше да усеща притеснение, утаило се дълбоко в съзнанието му.
И с всеки следващ сън утайката се трупаше.
Първото, което Джордж купи с парите от продадената плочка, беше един грамаден свръхмодерен принтер за ателието.
— А увеличение на моята заплата не се ли предвижда? — попита Мехмет, скръстил намусено ръце.
— Предвижда се — отвърна Джордж, докато надзираваше доставчиците на фирмата, които нагласяха принтера на място.
— С колко?
— С по лира на час.
— Само толкова?
Джордж обърна глава към момчето.
— Лира и половина?
Мехмет придоби такъв вид, сякаш се канеше да продължи да протестира, но после по лицето му се разля невярваща усмивка.
— Как изобщо си доживял до тия години, Джордж? Как светът не те е изял жив досега?
— Справям се — отвърна Джордж и очите му се върнаха върху принтера.
Той не блестеше; частите му бяха пластмасови, а барабаните му изглеждаха точно като онова, което си бяха в действителност — части от грамадна машина с индустриален капацитет. Но, о, по някакъв начин тази машина все пак блестеше. Блестеше в сърцето на Джордж. Беше по-бърз от стария му принтер, но това си беше чисто техническо съображение. Цветовете му бяха по-живи. Гланцирането, което постигаше, и възможностите му да печата върху най-разнообразни материали бяха неприлично модерни. Програмите му се пренастройваха сами за секунди, по-бързо от секунди, машината направо предугаждаше следващите ти команди и изпълняваше желанието ти още преди да си го въвел.
Що се отнасяше до амбициите на Джордж спрямо ателието, този принтер беше всичко, за което си беше мечтал.
А цената му беше платена от произведението на изкуството, което висеше на стената над него. Произведение, дело преди всичко на Кумико, която обаче беше заявила категорично, че участието на Джордж в създаването му е жизненоважно и по тази причина му беше дала половината пари.