— Замаян в хубавия или в лошия смисъл? — попита Кумико.
— Не съм сигурен изобщо. Просто е… смайващо. Отначало си беше едно нищо. Лениво хоби, което нищо не означаваше. А после се появи ти — той завъртя глава да я погледне. Тя нежно го обърна обратно, за да й е удобно да продължи с подстригването. — А и всичко между нас — продължи Джордж. — И…
— И? — тя продължи да клъцва тук-там, движейки се с увереността на професионалист.
— И нищо, предполагам — отвърна той. — Просто цялото това изключително събитие, което ни се случи. Което продължава да ни се случва.
— И което те напряга?
— Ами да, напряга ме.
— Така и трябва — отвърна тя. — Мен също ме напряга. Не съм изненадана обаче, че хората проявяват жажда, както ти се изрази. Светът винаги е бил жаден, макар невинаги да знае за какво жадува. Но си прав, нещата се развиха внезапно. Забележително, нали?
Тя отново среса косата му и я подравни за още подрязване. Това подстригване се беше случило спонтанно. Просто Джордж беше споменал, че смята да се отбие в близката бръснарница — държаха я двама братя бразилци, удивително млади, пълни глупаци с отвъдморска красота — а Кумико беше казала: „Нека аз“.
— Къде каза, че си се научила да подстригваш? — попита Джордж.
— По време на пътуванията ми — отвърна тя. — Освен това, подстригването не се различава кой знае колко от онова, което правя за плочките, нали? Просто едно допълнително умение.
— Само гледай каква катастрофа ще е, ако аз се пробвам да подстрижа твоята коса.
Джордж почти почувства усмивката й, усети топлината на тази усмивка зад гърба си, усмивка в малката кухничка, топлина, докато с увит около раменете стар чаршаф седеше на стол, поставен върху разгънати стари вестници, по които да падат отрязаните кичурчета. Затвори очи. Да, усещаше я. Усещаше я до себе си. Усети галещия полъх на дъха й, когато тя се приведе над него.
— Обичам те — прошепна й.
— Знам — прошепна тя в отговор и думата не беше укор. Знанието за неговата любов й доставяше радост и Джордж разбра, че това е достатъчно.
Но в следващия миг го бодна друго чувство, чувството, че изобщо не е достатъчно. А ти обичаш ли ме?, прииска му се да попита и се засрами от това си желание. Дори когато тя му казваше същите думи — защото му ги беше казвала, макар и не често — той винаги трябваше насила да се въздържа да не попита втори път за потвърждение.
Знаеше толкова малко за нея, толкова малко. Все толкова малко.
Не че и той й беше споделил всичко. Историята с Рейчъл например беше останала в тайна, най-вече заради Аманда, която, както Джордж доста точно предполагаше, щеше да бъде съкрушена, ако узнаеше за нея. Разбира се, както се случва в първите месеци на всяка връзка, цял куп лоши навици също бяха останали неспоменати — почистването на ноктите на краката в леглото, фриволното отношение към бръсненето, цялата история с подсушаването с тоалетна хартия след уриниране — но всичко това беше нищожно в сравнение с факта, че Кумико не беше споделила за себе си почти нищо. Нямаше причина да крие така, това си беше липса на доверие, беше си…
Джордж потисна тези мисли и ги прогони.
— Веднъж опитах да подстрижа Аманда — каза. — Като малка.
Чу тихия смях на Кумико.
— И как се справи?
— Не беше съвсем зле.
— Но не си опитвал втори път.
— Е, знаеш ги малките момиченца — отвърна Джордж и усети как гърдите му преливат от обич към така трудната му дъщеря. — Макар че Аманда никога не е била типичното малко момиченце. Весела беше, винаги весела, и двамата с Клеър мислехме, че ще се справя спокойно в живота.
— Харесвам я — отговори Кумико. — Стори ми се изключително свястна.
— Още не мога да повярвам, че сте се срещнали така случайно.
— Неестествено би било, ако на света не се случваха съвпадения, Джордж. Аз например можех да вляза в което и да било ателие за предпечат. Но аз влязох в твоето ателие и виж само до какви радикални промени доведе това.
Джордж се извърна към нея.
— Значи и на теб ти се струват радикални?
Кумико кимна и отново го бутна да се обърне с гръб.
— Не ми остава време да работя по моята история.
— Вярно — съгласи се Джордж и отново се замисли за трийсет и двете плочки, за онези от тях, които вече беше разгледал — господарката и вулканът, историята, която те разказваха — и за онези, които предстоеше да види. Кумико дори още не му беше казала как завършва митът. — Това притеснява ли те?