— Още не — отвърна тя. — Но ти и сам знаеш: всяка история съществува, за да бъде разказана. Всяка история трябва да бъде разказана. Как иначе бихме живели в този свят, в който няма и капчица смисъл?
— Как иначе бихме живели с необяснимото? — промълви Джордж.
— Да — сериозно отвърна Кумико. — Точно така. Необяснимото се случва непрекъснато. Толкова е много, че ние не можем да го поемем. Животът и щастието, и разбитото сърце, и любовта. Ако не можем да ги вплетем в една история…
— За да ги обясним…
— Не! — неочаквано остро го прекъсна Кумико. — Никакви обяснения. Историите не обясняват. Само така ни се струва на пръв поглед, но всъщност те просто ни дават изходна точка. Една история никога не свършва в края си. Винаги има след това. И дори и вътре в самата себе си, дори и когато открито заявява, че тя и само тя е истинната версия на случилото се, дори и тогава тя винаги предполага други версии, паралелни версии. Не, една история не е обяснение, тя е мрежа, мрежа, през която протича истината. Мрежата улавя части от истината, но не цялата истина, никога цялата истина — само части, които са ни достатъчни, за да можем да живеем с необяснимото, без то да ни убие — раменете й се отпуснаха безсилно, сякаш дългата реч я беше изтощила. — Защото иначе то би ни убило, със сигурност би ни убило.
След секунда пауза Джордж попита:
— На теб някога случвало ли ти се е нещо необяснимо?
— На мен да — отвърна Кумико, — както и на всеки друг. На теб също ти се е случвало, Джордж, сигурна съм.
— Така е — отвърна той, чувствайки колко са верни думите й.
— Разкажи ми — усмихна му се Кумико с такава мила усмивка, че на Джордж му се стори, че може да прекара остатъка от дните си, стоплян от нея.
После отвори уста, за да й разкаже за жерава в задния двор — случка, която се беше стеснявал да разкаже на когото и да било, особено след скептичната реакция на Аманда — но може би сега беше моментът да сподели с Кумико историята за странната птица, чийто живот навярно беше спасил, птицата, чийто произход никога нямаше да узнае, птицата, чиято поява беше маркирала началото на този немислим период в живота му, период, в който сърцето му съществуваше, разтреперано пред непрекъснатата опасност, че немислимото може да свърши.
Но вместо да започне да разказва за птицата, за своя собствена изненада той изрече:
— Когато бях на осем години, ме блъсна кола. Но това е само моята версия на историята.
И докато Кумико подстригваше косата му, той й разказа за катастрофата.
— Имало едно време една господарка — започна Джордж, уловил ръчичката на Джей Пи, докато двамата се разхождаха заедно край езерцето в парка, — която била родена в облаците.
— Е, това не може да бъде — отвърна детето.
— Може. Тя била родена в един облак. Като този — и Джордж издиша облаче топла пара в студения въздух.
Очите на Джей Пи грейнаха и той започна да прави същото, като издиша първо дълги поточета пара, а после редичка от малки облачета.
— Облаците от дъх ли са направени?
— И на мен ми се ще да бяха от дъх, детенце, но май появата им има нещо общо с изпарението на океаните.
— Но аз издишвам облаци. Аз правя облаци.
— Е, в такъв случай предполагам, че си прав.
— Grand-père?
— Да?
— Пръцкането прави ли облаци?
Джордж погледна детето. Въпросът му беше напълно искрен.
— Мама казва, че пръцкането е просто миризлив въздух — продължи Джей Пи, — и че всеки пръцка, дори кралицата, но пък мама казва също, че понякога и дъхът ми е миризлив, а това означава, че и той е миризлив въздух.
— Дотук логиката ти е желязна.
— Така, значи, ако дъхът ми прави облаци… — Джей Пи замълча, за да позволи на изводите да се подредят в малката му главица. После, ухилен до уши, вдигна очи към дядо си. — Ако пръцна, също ще направя облак.
— Миризлив облак.
— Миризлив облак, в който се родила господарката.
— Облак, от който й се е приискало бързо-бързо да се махне.
— Носиш ли хлебче?
— Какво да нося?
Детето посочи напред.
— За патетата.
Няколко треперещи гъски, които отдавна трябваше да са отлетели на топло за зимата, ги гледаха с надежда.
— Проклятие — рече Джордж.