— Къде са ти обноските — рече.
— Очите ти са зелени — каза Джордж. — А трябва да са златни.
Жеравът се обърна и го загледа в упор. Очите му наистина бяха зелени, горящо, пламтящо, сернозелени.
— Какво знаеш ти за златното? — попита той Джордж с различен, чужд глас.
— Кой си ти? — настоя Джордж гневно, но в гърдите му се надигна страх.
— Въпрос, който няма нужда да бъде задаван — отвърна жеравът. Лава бликна от очите му и потече към Джордж на широки потоци.
Той побягна. Или поне се опита да побегне. Каменната повърхност се завъртя под нозете му бързо–бързо, понесе го далеч от приливните вълни разтопена лава, макар че всъщност тялото му не се движеше в същинския смисъл на думата, не извършваше никакво реално движение, освен някаква непохватна имитация на тичане.
— Е, това вече си е като в истински сън — отбеляза Джордж.
— Не — отвърна вулканът, изправи се изпод него, стисна го за врата с яростния си юмрук и го вдигна във въздуха. — Ти беше прав още отначало.
— Моля те — опита се да каже Джордж. — Моля те, спри.
Но вулканът не слушаше, издигаше го все по-високо и по-високо, от лицето му бълваха дим и пламък, които закриха звездите.
— Няма да спра — ревна вулканът. — Никога няма да спра!
После замахна силно и захвърли Джордж във въздуха с невиждана скорост и той се понесе под небето, край топящия се свят, край жарките облаци, били доскоро океани и езера, край виковете на обречените в техните горящи градове. Джордж летеше бързо като комета, докато най-сетне видя целта, към която го бяха запратили, видя копринената й белота, видя могъщия мах на крилата й, сгъващи се и пак разгъващи се в необятна ширина.
После я удари и я прониза.
И я унищожи.
Събуди се. Не с вик или с рязко надигане от леглото с разтуптяно сърце. Нищо толкова драматично. Просто отвори очи.
Те бяха мокри от сълзи.
— Кумико? — продума в самотната тъмнина на стаята, знаейки, че тази нощ тя е в собствения си дом, знаейки, че тази нощ е заспал сам.
Но въпреки това я повика отново:
— Кумико?
Но не чу отговор.
— Искам те — каза. — О, как те искам!
И, тъй като все пак Джордж си беше Джордж, се засрами от алчността си.
III.
Аманда я носеше със себе си в службата. Не всеки ден, но често. Това от своя страна изобщо не беше разумно, особено като се има предвид какви грамадни суми бяха склонни хората напоследък да плащат за плочките, но също така и поради факта, че тази си беше изключително ценна лично за нея по редица по-дълбоки причини, причини, които самата Аманда не можеше да формулира за себе си, камо ли пък да ги обясни на някой друг. В това се състоеше рискът да носи плочката в офиса. Ако някой я видеше, определено щеше да настоява за обяснение.
Затова тази сутрин, точно преди да излезе от апартамента, Аманда твърдо реши повече да не носи плочката със себе си. А после, както много пъти досега, размисли.
Плочката беше обикновена и черна, същата като онази, която висеше в ателието на баща й, върху нея бяха апликирани бели перца, изрязани и преплетени така, че оформяха хоризонт и небе, а в това небе, на фона на изгряваща зора, летеше птица. Бяла птица върху бяло небе, но отделна от него, видима, определено рееща се, но едновременно с това неподвижна. В Покой.
Под птицата беше апликирана една от изрезките на баща й, изрезка от страница на книга — занимание, което Аманда (а за съжаление, често и самият Джордж) определяше като „безсмислени дреболии“ — но тук хартиената форма беше придобила нова мощ, беше получила нов контекст. Думите — защото по апликацията гъмжаха думи, дръзки, земни думи, понякога дори буквално земни: „гъба“ тук, там „патладжан“, а в самото дъно на изрезката, скътан така, че човек лесно можеше да го пропусне, се мъдреше един „задник“, който по някаква причина трогваше Аманда всеки път — тези думи образуваха планина, солидна и несъмнена като вечната земя, планина, фундираща самата картина, уплътняваща неподвижността на птицата в небето. Образите излъчваха покой, макар че и някак си подсказваха, че той е суров, навярно трудно постигнат, но въпреки това именно покой.
Аманда криеше плочката в най-горното чекмедже на бюрото си и сега, когато отново го отвори да я погледне, усети същото, което беше усетила и когато беше видяла картината за първи път: почувства, че е стъпила на ръба на пропаст, почувства, че ще падне всеки момент, почувства как бездната я замайва и плаши, но и че в същото време падането не е нищо друго, освен възможност за пълно освобождаване.