Докато гледаше плочката, усещаше, че не й стига въздух.
Защото докато я гледаше, чувстваше…
Е, думата беше глупава, нали? Още по-лошо, понятието беше глупаво, понятие, което със сигурност не е било изобразено съзнателно на плочката, макар че определено е била целена обща атмосфера на благост. Аманда никога не беше изричала понятието на глас, никога не беше смяла дори да мисли твърде дълго за него, дори и в защитената територия на собственото си съзнание.
Защото, когато гледаше плочката, чувстваше…
Е, майната му, чувстваше любов. Чувстваше някаква прошка — понятие, често синонимно на първото.
В този момент Аманда винаги си казваше, че, за Бога, това е само една картина. А и със сигурност, ама с пълна сигурност не беше от хората, които Се Вълнуват От Изкуство. (Това си беше срамната истина. Веднъж беше успяла да разгледа целия Лувър в рамките на един час — успех, който дори Анри, макар и с ужас, призна за впечатляващ. „Видяхме Мона Лиза, видяхме Победата от Самотраки, сега вече искам палачинка.“ След това, по причини, които Аманда не помнеше, бяха заминали за Белгия, където всичко беше значително по-скапано, отколкото във Франция, в това число и будките за палачинки, които бяха заменени от колички за гофрети. Усещането беше все едно искаш да си купиш въздух, а ти продават торф.) Тук обаче, в малкия си работен бокс, Аманда ясно разбираше защо мълвата за плочките се разнасяше с такава скорост, защо хората, които ги виждаха, реагираха така силно на въздействието им. Самата тя насила се възпираше да не докосва непрекъснато своята плочка, да не прокарва пръсти по повърхността й, да не я държи винаги близо–близо до себе си и…
— Какво е това?
И преди още да вдигне поглед, Аманда се прокле, че е такава глупачка и е донесла картината на място, където Рейчъл може да я види.
Плочката беше подарък, подарък непоискан и неочакван. След като Аманда преодоля шока от неочакваната обедна среща на пейката — та това беше Кумико, седнала насред забутаното, едва раззеленило се каре, оградено с рошави храсти и украсено с бутафорна статуя на някакъв забравен човек, възседнал забравен кон — двете се заговориха. О, и как си говориха само! За общата си омраза към колоездачите („Цялата тази праведна самовлюбеност“, беше казала Кумико и се беше смръщила леко, като така лицето й беше станало още по-хубаво, „а и когато почти те съборят в бързането да пресекат кръстовището на червено, се държат така, сякаш ти сам си си виновен“. „Освен това миришат“, беше добавила Аманда, „това, че събличаш спортния екип, когато влезеш в офиса, не е същото като да си се изкъпал“. „Ами онези със сгъваемите велосипеди“, беше продължила Кумико за все по-голямо удивление и радост на Аманда, „бутат ти ги в краката в метрото и по всичко изглежда, че човек трябва да се отнася към тях с уважението, полагащо се на някакъв възрастен роднина“. „Нали!“); говориха си за това как и двете, противно на общото мнение, чувстваха странна привързаност към хората с папки и химикалки в ръце, които събираха пари за благотворителност на Хай Стрийт и напоследък бяха превърнали това да срещнеш погледа на непознат на улицата в сериозен риск („Те просто се опитват да си вършат работата“, беше казала Кумико. „И всичките са толкова млади“, беше допълнила Аманда, „сигурно до един са безработни актьори“. „Да, срещата с тях на улицата със сигурност е за предпочитане пред това да ни карат да ги гледаме да играят“); накрая Аманда дори се одързости да поиска мнението на Кумико за паметника на животните, взели участие във войните. Във всеки случай, Кумико не беше чувала за него досега, така че Аманда й обясни подробно какво представлява.
— Е, на мен определено ми звучи като маса пари, хвърлени на вятъра — отвърна Кумико.
Аманда насмалко не се разплака.
А после, твърде скоро, обедната почивка наближи края си. Стана време жадната за още, но и някак си задоволена Аманда да се връща в офиса и тогава Кумико каза:
— Искам да ти подаря нещо.
— Става ли за ядене? — попита Аманда, защото ясно беше усетила липсата на сандвич и кафе. Беше отклонила поканата на Кумико да си разделят нейните ориз и риба — решение, за което вече горчиво съжаляваше.
Кумико се усмихна.
— Би могла да го изядеш, разбира се — отвърна и отвори малкия куфар, който носеше вместо дамска чанта, — но после ще си чистиш зъбите доста дълго.