— Ама това възможно ли е изобщо? Те двамата толкова ли са добри?
— Толкова — отвърна Аманда, без да откъсва очи от своята плочка. — Толкова са добри.
— Лошо ли е, че сега, когато двамата с Джордж сме разведени, се чувствам разстроена от факта, че той изкарва повече пари от мен?
— Мамо, минаха девет години.
Клеър въздъхна.
— Сякаш беше вчера.
— Как е Ханк?
— О, ама и ти си една! Не ревнувам и не съм си заискала Джордж обратно сега, когато се оказа внезапно забогатял. Той е мил, но е мил непрекъснато. Аз имам нужда от някой, който да ми оказва съпротива, иначе ще се превърна в тиранин, а това не е необходимо на никого. Просто съм изненадана, това е. Изненадана, но доволна. Да, доволна съм.
— Сигурна ли си?
— Мила, на теб не ти ли се иска ти да си причината някой да започне да печели толкова добре? Представи си колко прекрасно би се чувствала.
— Ханк е фрашкан с пари.
— Ханк си беше фрашкан, когато се запознахме. Заслугата не е моя.
— Но в момента ти не ревнуваш.
— Спри да ме дразниш. Казваш, че Кумико е прелестна и аз ти вярвам. Радвам се за баща ти. Радвам се и за двама им. Тя е късметлийка, че го е намерила.
— И той е извадил късмет, че е намерил нея — твърдо допълни Аманда.
И за миг се зачуди какво ли точно има предвид с тези думи.
Вкъщи окачваше плочката си над телевизора — единствената причина за избора на мястото беше, че там на стената вече имаше забито гвоздейче, крепящо афиш на стар френски филм, който висеше там от толкова време, че Аманда буквално не го забелязваше. Сега най-сетне го свали и окачи на негово място плочката.
— Какво е това? — попита Джей Пи в първия момент, разтворил широко очички.
Аманда понечи да отговори, но изведнъж всичко й се стори толкова трудно за обяснение, особено ако се налагаше да употреби понятия, включващи танцуващи животни, така че просто отвърна:
— Изкуство.
— Добре — тържествено прие отговора Джей Пи, без изобщо да се впусне в обичайната си лавина от въпроси, за които Аманда вътрешно вече се беше подготвила. Детето просто остана взряно в плочката в продължение на един дълъг, мълчалив момент, а след това попита:
— Мога ли да гледам Веселяците в Джаз ерата?
Аманда объркано изгледа сина си.
— В Каменната ера.
— Ами аз точно това казах.
— Да, добре, нали можеш и сам да си ги пуснеш.
Джей Пи грабна купчината дистанционни, които му трябваха, за да пусне свалените от Интернет филмчета на телевизора, а Аманда загледа отново картината, гледаше птицата и планината, гледаше и мислеше, че може би това са Кумико и собственият й баща, после мислеше, че може би изобщо не са те. Гледаше я и мислеше също, че макар плочката да не беше по-голяма от чиния за хранене, по някакъв начин беше по-голяма от цялата стая, по-голяма от целия й живот, и колкото повече я гледаше, толкова повече картината заплашваше да напусне рамката си и да се излее в света на Аманда.
Беше минало доста време и по някаква причина тя така и не се беше наканила да каже за плочката на нито един от родителите си. Доколкото беше разбрала от разговорите с Джордж, Кумико също не му беше казала, че й я е подарила. Джей Пи също не споменаваше картината пред дядо си и макар Аманда със сигурност да нямаше намерение да кара малкото си синче да лъже, нищо подобно не се и наложи — въпросът за плочката така и никога повече не се повдигна. Тя се превърна в тайна, която майка и син негласно се бяха споразумели да пазят.
Затова тази вечер Аманда просто продължи да я гледа.
През същите тези седмици, дори още преди да беше видяла плочката, по някаква странна причина Рейчъл изведнъж беше започнала да се държи все по-приятелски.
— Искаш ли да дойдеш да обядваме заедно? — попита тя един ден Аманда, а зад рамото й се беше изправила Мей.
Мей се шашна първа:
— Сериозно?
— Сериозно? — повтори Аманда.
— Не сме ли колежки? — отвърна Рейчъл. — Трябва да се подкрепяме? Да не позволяваме на глупави дреболии да ни развалят приятелството?
— Сериозно? — възкликна Мей.
— Да, сериозно — сопна й се Рейчъл. — Всички тук сме възрастни хора?
— Благодаря — отвърна Аманда, — но вече имам други планове.