Погледна отново в очите на жерава. Птицата все така го гледаше в отговор, мислейки си неизвестно какво.
Със сигурност беше напипал пукнатината случайно. Абсурд беше да мисли, че създанието му я беше показало.
Но също така беше абсурд ударен със стрела жерав да кацне в задния му двор.
— Ще опитам — каза мъжът.
Стисна стрелата възможно най-близо до мястото, където тялото й беше проболо крилото и я задържа възможно най-неподвижно. С другата си ръка я хвана съвсем до пукнатината. Студът беше вече толкова свиреп, че болката в ръцете му беше несъмнена. Сега. Сега или никога.
— Моля те — прошепна мъжът. — Моля те.
И счупи стрелата.
Мощен звук раздра въздуха, звук не от счупването на дървото, а подобен на плющенето на грамадно знаме, блъскано от вятъра. Жеравът се изправи на крака, размаха широко и двете си крила, а в изненадата си мъжът падна назад върху бетонните блокчета, оградили моравата. Вдигна ръка, за да се предпази, защото острият връх на стрелата изхвърча от раната, перна го по лакътя, без да го нарани, изцапа кожата му с кръвта на жерава, задната дървена част с перата също изчезна в мрака. По-късно мъжът така и не успя да намери нито една от двете половини и убедено реши, че кръвта по тях е била твърде голямо изкушение за някоя гладна зимна лисица, която ги е отмъкнала нанякъде.
Птицата се изправи високо над него, протегна главата си нагоре към нощното небе и отново изпрати към луната беззвучния си вик. Размахът на крилата й, разперени в пълната си дължина, надвишаваше ръста на мъжа. Жеравът ги заразмахва с дълги, бавни, мощни движения. Мъжът виждаше, че кръв продължава да мокри перата около раната, но птицата изглежда остана доволна от състоянието на болното крило.
После застина неподвижна, разперила широко крила.
Извърна глава, за да погледне мъжа със своето немигащо око — златен къс под тъмната аленочервена корона. За един фантастичен миг мъжът се зачуди дали жеравът няма да посегне, да го прегърне с крилата си и да го вдигне от земята, защото може би стореното преди малко е било някакъв изпит, който мъжът беше преминал успешно, докато, ако се беше провалил, щеше да забрави на секундата за цялата случка, сякаш никога не е била.
И тогава се хвана да казва нещо глупаво, нещо напълно безсмислено.
— Името ми — каза мъжът — е Джордж.
Каза го на жерава.
Сякаш в отговор, птицата наведе дългата си шия ниско, ниско, раменете й останаха изправени, а крилата — разперени широко. После започна да маха с тях по различен начин, така че малко остана да падне напред върху мъжа.
Той се дръпна назад още крачка и когато птицата се откъсна от земята, снежнобялата й гръд мина на сантиметър от връхчето на носа му. Мъжът извърна глава и проследи с очи как жеравът умело се издигна право нагоре, за да не се блъсне в къщата, стигна до най-високата точка на покрива и кацна там за момент. Изправи се точно пред лунните лъчи, които рязко очертаха неподвижния му силует на фона на небето.
После птицата наведе глава още веднъж, разпери крила, гмурна се отново над задния двор, прелетя над него, опънала назад тънките си черни нозе, а после се заиздига нагоре и нагоре, и нагоре, и нагоре, и нагоре, докато не се превърна само в звезда насред останалите в нощното небе, а след това изчезна напълно.
Мъжът, Джордж, бавно се надигна от замръзналата земя, из голото му тяло започваше да пълзи тревожна болка. Целият трепереше вече толкова силно, че можеше да стои изправен, но не и да пристъпи и се зачуди дали не изпада в термичен шок. Трябваше му горещ душ, при това спешно, макар че не беше сигурен дали има сили изобщо да стигне до къщата…
И тогава го чу още веднъж, и по тялото му сякаш пробяга електричество. Скръбният звук, жалейният повик, който го беше накарал да излезе на студа. Печалната нота откънтя в мразовития ясен въздух, сякаш самата нощ го викаше. Жеравът му казваше своето „довиждане“, своето „благодаря“, своето…
И тогава мъжът осъзна, че викът не идваше от тази немислима птица, изчезнала от двора, от живота му, от света тук и сега. Скръбта се беше освободила от неговото собствено тяло, беше се отронила от ледените му посинели устни, беше се откъснала от гърдите му, пазещи все още биещото му, но вече безвъзвратно разбито сърце.
— Но тук пише Пати.
— Да, така пише и на бланката с поръчката.
— Аз да ви приличам на Пати?
— Предполагам, помислили са, че фланелката е за жена ви.