— Просто в момента не съм човек на войната, господарке. Има разлика.
— Но сега твориш, съзиждаш, даваш нещо на света.
— Това е задачата ни на нас, вулканите. Докато не се опитомим и не се превърнем в покорни планини.
— Предизвикваш ме.
— А ти само ме дразниш, господарке.
Тя каца, нозете й стъпват върху стръмния покрив на една фабрика. Кълбата черен дим, които се издигат от комините, не оставят нито следа върху дрехите и кожата й. Димът се вие край нея, без да я докосва.
— Да те дразня? — пита господарката. — Как така?
— Изпълваш мислите ми — отвръща вулканът. — Нахлуваш в сънищата ми, но винаги се държиш на разстояние.
— И ти нахлуваш в сънищата ми — казва тя сухо, — но изобщо не се държиш на разстояние.
Вулканът се усмихва и тя за пореден път вижда злата радост в блесналите му очи.
— Господарката ми ме сънува? — пита той.
Тя отново литва.
14 от 32.
— Почакай, господарке! — вика след нея вулканът. — Имам дар за теб!
Тя се носи в небето зад гърба му, високо-високо над прострените до хоризонта фабрики и мини, изникнали в земите на народите, с които вулканът доскоро воюваше.
— Какъв дар мога да приема аз от теб? — пита господарката. — Ти си вулкан. Ти рушиш.
— И съзиждам.
— И после отново рушиш.
— И след това отново съзиждам, господарке. Това е истината и ти я знаеш.
— Какъв е дарът ти?
— Кацни отново, за да мога да ти го дам.
— Ти си опасен за мен.
— Точно толкова, колкото и ти си опасна за мен, господарке. Ако те нараня, ще ме превърнеш в планина. И двамата рискуваме. Или и двамата ще живеем, или и двамата ще бъдем унищожени. А аз искам да живея.
Господарката обмисля думите му. Миг по-късно каца.
— Какъв е дарът ти? — пита.
— Една неочаквана истина, господарке.
Ръката му се протяга над цял континент и подлага дланта си пред господарката, приканвайки я да стъпи върху нея.
Тя пристъпва напред съвсем малко по-бързо, отколкото би й се искало.
15 от 32.
Вулканът изригва и от силата му светът се разцепва на две фабрики, градове, столици и народи се сриват в зейналите пропасти. Пепел и пламък закриват небесата. Потичат реки от лава и под тях океаните завират. Всичко е мрак и огън, и разрушение.
— Но ти, господарке — казва вулканът, а тя стои, стъпила на дланта му, — си невредима. Не мога да те нараня, разбираш ли?
Той запраща вълна от лава срещу й, но вълната се разделя около й, без да я докосне. Вулканът махва с ръка и огнена вихрушка обвива господарката, но вихърът отново се извива далеч от тялото й. Вулканът стоварва горящия си юмрук, за да я смаже в дланта си, но ръката му спира, преди и перце да е паднало от главата на господарката.
— Желая да те унищожа, господарке — казва вулканът, — за да мога да те създам наново. Но не мога да го сторя, не мога, независимо че и аз, и ти доскоро вярвахме в обратното. — после я вдига високо над разрушения свят, високо, чак до своите зелени, зелени очи. — Разбираш ли какво означава това?
— Разбирам — отвръща господарката — и отговорът ми е „да“. Ще се омъжа за теб.
И под нозете й, върху дланта на вулкана, започва да никне трева.
16 от 32.
Двамата започват да създават света наново. Наричат го своя „рожба“ — шега, която не се нрави особено на нито един от двамата, особено когато изричането й я превръща в чиста истина. Вулканът бълва лава и лавата застива в нови поля. Господарката води сезоните, за да обветрят полята, да ги оплодят, да ги изпълнят със зеленина.
Редовните им интимни сношения са бурни, но оставят и двамата незадоволени. Неговите ръце се стремят да я изпепелят, да я превърнат в пара, а нейните желаят да го вкаменят и под пръстите й върху земята се сипят каменни порои. Но никой не може да нарани другия. Той е осъден вечно, ожесточено да гори, тя е осъдена вечно, ревностно да опрощава, но усилието и на двамата е напусто.
Но връзката им просъществува. За кратко.
17 от 32.
Нито един от двамата не се променя. Остават такива, каквито са били преди да се срещнат.
Тя подозира, че той стои зад войните, които петнят челото на тяхната рожба, а когато той се завръща от дългите си отсъствия, по конете му се стича огнена кървава пот, сякаш са препускали до края на света и обратно.