— Тъй — рече Ханк. — Къде тука един тексасец може да получи питие?
— Мехмет е тук — избъбри Аманда.
Ханк се вторачи в нея.
— Хубаво.
— Май че е в кухнята.
— Само ми припомни по каква логика трябва да познавам някой си на име Мехмет?
— Той работи за Джордж. Турчин е.
Ханк проумя мисълта й и сложи длани на раменете й.
— Ще се постарая да го намеря и двамата да отдадем дължимото на многонационалното разнообразие на вечерта. Да ти донеса ли и на теб още пиене?
Аманда въздъхна, но почувства облекчение.
— Чаша бяло вино. А защо не направо две?
— На твоя отговорност.
— Дума да няма — отвърна тя и почука по чашата с венчалната си халка и жестът изведнъж я накара да осъзнае, че все още продължава да я носи на пръста си. — Атмосферата тук е много странна. Искам да кажа, погледни само гостите — тя се наведе и прошепна — Как мислиш, дали Джордж познава всички? Или са просто някакви, така де, хора на изкуството?
— Че защо му е на някой да кани непознати в къщата си?
Аманда схвана, че въпросът на Ханк всъщност гласеше: Защо му е на някой да кани непознати в подобна къща? По принцип силно й се нравеше фактът, че той си пада малко сноб — неочаквана социална характеристика за един американец — но в момента отлично го разбираше. Къщата беше твърде малка, твърде занемарена и — което беше и същинският проблем — отдалечена на твърде много километри от центъра за начина, по който бяха облечени част от гостите; неколцина в момента се взираха в пълно недоумение в телевизора на Джордж, който определено нямаше плосък екран.
Ханк се отправи към кухнята, Аманда видя втрещената Клеър да слиза по стълбите от горния етаж, следвана по петите от Джей Пи.
— Тя се е нанесла тук — каза Клеър.
В първия момент Аманда не можа да проумее чутото.
— Кой?
Клеър сниши глас до шепот.
— Кумико.
— Сериозно?
— Ти не си знаела, така ли?
— Не. Ти пък откъде разбра?
Лицето на Клеър придоби виновно изражение.
— Поразрових се в гардероба на Джордж.
— Мамо…
— Наполовина пълен е с женски дрехи и неща. Значи, или тя се е нанесла тук, или Джордж трябва да ни разкаже някои доста интересни работи за личния си живот — Клеър огледа малката претъпкана стая и двете с Аманда чуха гласовете на още пристигащи гости. — Всъщност, къде е тя? Как изобщо изглежда?
— Косата й е кестенява… — започна Аманда, но после осъзна, че не знае как точно да продължи с описанието.
— Благодаря ти, мила — отвърна майка й. — Това стеснява кръга до почти всички присъстващи.
Партито бързо плъзна из цялата къща — в кухнята и дори в задния двор, въпреки хладната вечер.
— Добре дошли — повтаряше Джордж и наливаше вино във взетите под наем чаши. — Добре дошли.
Жена, която никога през живота си не беше виждал, го прикова с поглед, изпълнен едва ли не с молба, която той нямаше как да подмине.
— Дали бихте могли да ми посочите домакина?
Джордж примигна.
— Моля?
— Лицето Джордж Дънкан — отвърна жената, пийна от виното си и направи отвратена физиономия. — Пътувах чак до тук, за да поговоря с него за изумителните му творби, а вместо това мръзна в някакъв заден двор в… — повторна физиономия — предградията.
— Ами да, добре — каза Джордж. — Когато видя домакина, обезателно ще го пратя при вас.
— Искам да кажа — продължи жената и махна с цигарата между пръстите си към паянтовия гараж на Джордж, пристроен от блокчета газобетон, — това някаква лоша шега ли е? Или цялата тази къща е своеобразно продължение на неговото изкуство, как смятате? — после се обърна към него, обзета от внезапно вдъхновение. — Може би нещо подобно на творчеството на Рейчъл Уайтрийд9! Ами да, само че вместо празнота с формата на къща, ни е представена самата къща!
— Не, мисля, че той просто живее тук.
Жената изсумтя презрително. После се обърна към един мъж наблизо — него Джордж също никога не беше виждал — и попита:
9
Рейчъл Уайтрийд (род. 1963) — модерна английска скулпторка и архитектка; основен лайтмотив на работата й е опитът чрез материални обекти да се предаде присъствието на празното пространство — Б.пр.