— Вие също ли смятате, че той живее тук?
— Не ставайте смешна — отвърна мъжът. — Кога мислите, че ще показват новите плочки?
Джордж усети как една ръка го хваща за лакътя. Обърна се. Кумико.
— Къщата е претъпкана — рече тя.
— Така ли? — Джордж завъртя ръка, за да си погледне часовника и при това изля неволно сериозно количество червено вино върху пода на задната веранда. Жени и мъже, чиито имена не му бяха известни, отскочиха настрани с досада. — Едва осем часът е.
— Кои са всички тези хора? — прошепна Кумико.
Джордж също би искал да узнае това. Партито изобщо не трябваше да бъде такова, трябваше да присъстват приятели и роднини, и само неколцина представители на този нов свят, в който двамата с Кумико така внезапно се бяха озовали — неколцина колекционери на изкуство, които все повтаряха колко дълбоко свързани се чувстват с Джордж и Кумико посредством техните произведения — като при това всички гости трябваше да могат да се съберат в една малка, удобна част на къщата. Непретенциозно парти. В тесен кръг.
Не такова.
— Ами онзи тип, който купи първата плочка, ме попита дали може да доведе приятел и предполагам, нещата са се разчули и…
Кумико огледа тълпата, но тревогата й очевидно не беше кой знае колко сериозна.
— Малките наденички няма да стигнат.
— Не мисля, че тия хора си падат по малки наденички…
— Джордж? — Рейчъл се материализира иззад рамото му, подобно на отровен газ. Джордж на секундата се стегна, сигурен, че и Кумико е доловила напрежението му. Беше излязъл на двора, защото това беше възможно най-отдалеченото от Рейчъл място, където можеше да застане, без да му се налага да напуска квартала. Очите на Рейчъл уловиха светлината от прозорците на кухнята и за секунда проблеснаха в зелено. Като зловещите ефекти по снимките, помисли Джордж.
— А вие можете да бъдете единствено Кумико? — продължи Рейчъл.
— Да — отвърна Кумико. — Несъмнено бих могла да бъда единствено аз.
Джордж осъзна, че за първи път я чува да говори с някого с тон, различен от приятелски. При тази мисъл болезнено го сви стомахът, защото му се стори, че виновен за това е единствено той самият.
После доля вино в собствената си чаша и го глътна на един дъх.
— Не, че картините им са чак толкова добри — рече Мехмет, произнасяйки думите с предпазливостта на всеки пийнал човек. — Разбирате ли какво имам предвид?
— Виждал съм ги само на снимки — отвърна Ханк, докато ловко приготвяше коктейл за Клеър, — но на мен ми се виждат смайващи.
— Да, окей, излъгах, великолепни са. Можете ли да ми направите и на мен един такъв?
— Разбира се, но май-май тая вечер сте поизпуснал мярката — Ханк спря пред вратата на хладилника и изчака, докато стърчащият на пътя му мъж го забеляза и се дръпна с извинителна физиономия. Загрижеността — едно от нещата, които определено харесваха на Ханк в тази страна. Хората ти се извиняват, дори когато ти ги настъпиш. „Макар че сигурно и външният ми вид спомага за това“, помисли той. Извади бутилка бяло вино и заоглежда етикета с осъдително повдигната вежда.
— Ох, все едно — рече си тихо и затърси тирбушон.
— Искам да кажа, аз дори не трябваше да идвам. Пропускам едно истинско парти заради това тук.
Ханк махна с тирбушона към хората, плътно натъпкани в тясната кухничка.
— Мнозина биха нарекли и „това тук“ парти.
— Джордж ми каза, че държи да дойда специално тази вечер, защото присъствах, когато той се запозна с нея — погледът на Мехмет изведнъж стана лукав. — Мисля, че двамата се канят да направят пред всички едно важно съобщение…
— Сериозно? — отвърна донякъде заинтересувано Ханк, докато си наливаше от посредственото пино гриджио. Не че му пукаше особено. В досегашното им познанство Джордж се беше показал като симпатичен човек, но по всичко личеше, че приятелите му — в противовес на тревожно големия брой колекционери и случайни любители на изкуството, обсадили къщата в момента — се свеждаха до жени и до този леко пиян гей момък. Джордж не беше точно мъжко момче и макар Ханк да не беше от ония тексасци, които си лягат и стават с каубойската шапка, той все пак си беше тексасец. От друга страна Клеър все още харесваше Джордж, така че ако около него се мътеше клюка, включваща друга жена, Ханк щеше да е повече от щастлив лично да я съобщи на съпругата си. Такава новина щеше да накара Клеър да се усмихне, а глупавото сърце на Ханк да се свие от радост и да затупка бързо–бързо при тази усмивка.