— Те вече живеят заедно — рече той на Мехмет, запуши отново бутилката и прогони същия мъж от одеве, принуждавайки го отново да освободи вратата на хладилника. — Май.
— И така да е, но усещате ли атмосферата? — отвърна момчето. — Нещо се задава.
— Да, махмурлукът ти утре сутринта.
— Моля ви. Не съм пиян дори по стандартите на хетеросексуалните момичета.
— Честно, нямам си и ни най-малка представа какво би трябвало да значи това.
— Нещо се задава на хоризонта. Нещо, към което всичко това… — Мехмет изимитира широкия жест на Ханк, посочващ едновременно партито и всички предшествали го събития, — … ни води. Нещо голямо. Нещо прекрасно и едновременно, не знам, ужасно — после се облегна на кухненския плот. — Само казвам.
— Само казваш — Ханк взе приготвените питиета и се запъти обратно към гостната.
— Ей, почакайте — повика го Мехмет.
— Да?
— Аманда поръча ли ви да дойдете да си говорите с мен, защото съм турчин?
Ханк се замисли.
— По-скоро ми го намекна.
— Ето къде си била — рече Аманда и влезе в спалнята на Джордж. Вътре Кумико ядеше с пръсти нещо от голяма купа — явно сготвен ориз. Аманда повдигна прегърнатия Джей Пи. — Имаш ли нещо против да го сложа тук да си поспи?
Кумико кимна към камарата палта върху леглото.
— Със сигурност няма да изстине.
— 8:43 — прочете на глас момченцето червените цифри на електронния часовник на нощното шкафче.
— Можеш ли да го кажеш на френски? — попита Аманда.
— Papa казва, че времето не е френско. Papa казва, че времето е винаги и само английско.
— Английско или френско, сладурче, на теб отдавна ти е минало времето за лягане — Аманда зави детето с един дълъг тренчкот, после натрупа отгоре му още няколко дебели якета, така че накрая само нослето на детето остана отвън. — И гледай да не се задушиш.
— Няма.
Аманда се обърна към Кумико.
— Ще заспи за минутка, обещавам.
— Той е прелестно момче — отвърна Кумико.
— Така е, благодаря ти.
Кумико посочи купата в ръцете си.
— Правя си малка почивка. Крия се от партито, за да мога да се изправя отново срещу него със свежи сили.
— Всички долу си умират да се запознаят с теб. Все непознати с дебели портфейли.
— Чувствата ни не са взаимни.
Двете се усмихнаха едновременно и Кумико не добави нищо повече, само пъхна с пръсти в устата си още една хапка ориз. Аманда я виждаше за първи път след деня, в който беше получила плочката за подарък, и в момента чувстваше, че цялата прелива от нещата, които й се искаше да каже, от всичко, което се беше натрупало в нея след раздялата им. Усещаше същото като в онези дни, когато се прибираше от училище, изпълнена с толкова много ново знание, което копнееше да сподели с майка си и баща си, че й се струваше, че цялата ще се спука надлъж и знанието ще изтече върху масата с вечерята заедно с кръвта, мозъка и червата й. Тогава се чудеше — както и често след това — дали подобни мисли ти идват само ако си единствено дете, дали в противен случай братята и сестрите не ти избиват бързо-бързо всички тия фантазии от главата. Аманда погали вече спящия Джей Пи и се замисли дали и той след година няма да се прибира у дома, примиращ да й разказва за динозаврите и триъгълниците.
Но тук ставаше дума за Кумико — откъде въобще трябваше да подхване разговора? Например: дали наистина се беше нанесла при баща й? А кои, за Бога, изобщо бяха всички тези хора долу и дали щяха да се превърнат в неразделна част от живота на семейството? А откъде бяха дошли образите върху плочката, която беше получила за подарък, и защо я изпълваха с такава безпомощна, болезнена до агония надежда? Защо се разплакваше само при мисълта за тях? И защо вече нищо друго не беше в състояние да я разплаче?
И къде е била Кумико досега? Къде е била? Къде е била? Къде е била? И как беше възможно Аманда да я е виждала един–единствен път през живота си и въпреки това тя да й липсва толкова силно?
Когато отвори уста да заговори обаче, първото, което каза, не беше дори едно „благодаря“ за плочката — подарък, а само:
— Какво ядеш?
— Сладък оризов пудинг — отвърна Кумико, но вдигна пръст, за да спре увереното кимване на Аманда. — Но не е като вашия. Това е храна от моето детство.