— По рецепта на майка ти?
Кумико поклати отрицателно глава.
— Майка ми. Нея не я биваше в готвенето. Искаш ли да опиташ?
— О, не, благодаря — отвърна Аманда, въпреки че всъщност не можеше да откъсне очи от купата. — Пренесла ли си се да живееш с баща ми?
В яденето настъпи пауза.
— Донякъде. Имаш ли нещо против?
— Разбира се, че нямам нищо против — отвърна Аманда. — Искам да кажа, стана малко бързо, но…
— Но какво?
— Ами нищо. Ти наистина го плени. Нашия Джордж.
— Надявам се точно това да не съм сторила — отвърна Кумико и си гребна още ориз. — За мен Джордж е като скала сред океана.
— А ти си вълните?
В отговор Кумико просто отново се усмихна. После смръщи вежди.
— Твоята приятелка.
— Коя приятелка?
— Тази, която доведе с теб тази вечер.
Аманда придоби притеснено изражение.
— Ами тя не ми е точно приятелка…
— Нима?
— Позната от работата. Май преживява нещо като нервна криза, та ми дожаля за нея и затова я поканих. Надявам се да няма проблем.
— Нервна криза.
— Да. Сякаш е пружина, натегната толкова силно, че намотките й почват да се късат. Чудна работа. Съжалявам, трябваше първо да ви попитам.
— Не съжалявай за нещо, което си направила от доброта. Сигурна ли си, че не искаш да си хапнеш? Все гледаш в купата.
— Така правят дебелите жени. Зяпат храната.
Кумико придоби изненадано и, странно, гневно изражение.
— Ти не си дебела — рече. — Ти, която казваш истината всеки път, дори когато знаеш, че ще те нарани, как може точно ти да не виждаш това?
— Шегувах се — побърза да отговори Аманда. — Не мисля наистина, че съм…
— Ето това никога няма да го проумея — продължи Кумико. — Неспособността на хората да имат ясна представа за самите себе си. Неспособността им да се виждат такива, каквито в действителност са, а не такива, каквито се боят, че са, или такива, каквито биха искали да бъдат, а именно такива, каквито наистина са. Защо за вас онова, което наистина сте, никога не е достатъчно?
— За кого не е достатъчно? За мен лично? Или за хората по принцип?
— Само ако можехте да видите истината за себе си…
— Ако я виждахме, нямаше да сме хора.
Кумико млъкна, сякаш някой я зашлеви, а после на лицето й се изписа неуловимо задоволство.
— Това ли е? Това ли било?
— Мисля, че да бъдеш човек означава да се стремиш към още — каза Аманда. — Да искаш. Да жадуваш. През повечето време все за неща, които бездруго вече имаш. Стремежът отравя всичко.
— Но е една сладка отрова?
— Понякога.
— Ето, виждаш ли? — отвърна Кумико. — Колко си откровена. Това харесвам най-много у теб.
— Е, ти си единствената.
Кумико отново й подаде купата.
— Заповядай. Знам, че искаш да опиташ. Тази отрова е по-сладка от повечето отрови по света.
Аманда остана за миг неподвижна, после заобиколи леглото и предпазливо надникна в купата.
— Просто да си взема с пръсти?
— Ето така — Кумико гребна малко и го поднесе до устата на Аманда. — Хапни.
Аманда се поколеба за момент, усещайки колко странно е да яде от ръката на Кумико, но в края на краищата може и да не беше чак толкова странно, не по-странно от всичко друго, свързано с Кумико. Освен това установи, че наистина, ама наистина й се иска да хапне. Устните й обвиха пръстите на Кумико с най-леката целувка и Аманда изяде хапчицата пудинг…
… и беше пометена, внезапно беше във въздуха, внезапно беше въздух, вятър свистеше край нея, земята беше далече долу, древна, но и млада, скрита под кълба студена пара, сладостта на езика й, лека като желание, лека като мигла от окото, лека като мъглицата от пръски от разбила се вълна…
… и Кумико летеше до нея, поднасяше й нещо…
(Или искаше нещо да й бъде поднесено…)
— Аманда? — гласът на Клеър отекна в спалнята, пръстите на Кумико се отдръпнаха от устата на Аманда (отдръпна се и копнежът, странният, млечен копнеж, копнеж не от сласт, копнеж не за плът, копнеж дори не и за любов, а копнеж за какво? За какво?) и въпросът на Кумико:
— Хареса ли ти?
Аманда преглътна, още замаяна.
— Не е каквото очаквах.
— С всичко е така.
— Нещата наред ли са тук? — попита и Клеър с блеснали, любопитни очи.