Когато я вижда, той пуска врага и й се покланя доземи.
— Господарке — казва.
— Ти знаеш коя съм?
— Всеки знае коя сте, господарке.
— Ти се биеш за моя съпруг.
— Тъй вярно, господарке — генералът посочва изкормения враг, който отчаяно граби развлечените си вътрешности и се опитва да ги натика обратно в тялото си, — но той също. Всички ние се бием за съпруга ти, господарке.
— Не сте ли вече уморени? — пита тя и пристъпва бавно в кръг около него.
Генералът изненадано вдига очи.
— Тъй вярно, господарке — а гласът му прелива от изтощение и разочарование.
— Вие не търсите война — казва тя, застанала сега зад гърба му.
— Не, господарке.
— Вие търсите прошка.
За момент генералът мълчи, но когато тя бавно го заобикаля и отново застава пред очите му, той изопва рамене и стойката му излъчва достойнство.
— Щом казваш, господарке.
— Да те опростя ли? — пита тя, леко объркана, колебанието я обвива.
Дребничкият генерал разкопчава униформата си и оголва кожата над сърцето си.
— Ако господарката ми желае.
Тя пристъпва към него. Очите му не издават нищо. Тя е все така несигурна, разколебана.
— Прошката не може да се дава в миг на гняв — казва. — Тя се дава само от любов.
— Ще се почувства ли господарката ми по-добре, ако заплача?
— Много по-добре.
Дребничкият генерал заридава.
— Благодаря ти — казва тя и забива два пръста в откритата му гръд, пронизва сърцето му и го спира.
21 от 32.
Генералът не умира. Дори не й благодари.
— Сега ще изкълва очите ти — казва тя, но несигурността не я напуска.
— Моля те, господарке, стори го по-бързо, прекрати страданията ми — отвръща той и думите му звучат искрено.
Но намекват за друго страдание, не за чистата болка от смъртта.
Объркана, тя посяга да изкълве очите му, но в последния момент вижда.
Дълбоко в тези очи, дълбоко зад същността на този генерал, дълбоко отвъд неговата младост и раждане, дълбоко зад историята за „света-като-тяхно-дете“, която е довела генерала на това място, в този град/ скотобойна, до това бойно поле, дълбоко зад всичко, за всичко…
Зелен блясък.
22 от 32.
— Ние с теб сме еднакви, господарке — казва вулканът, гледайки я през очите на генерала.
— Различни сме — отвръща тя.
— Еднакви сме и сме различни.
Тя отваря уста да го обори, но открива, че не може.
— Ти ме предаде чрез този дребничък генерал — казва вместо това тя.
— Ти също ме предаде чрез него.
Вулканът пристъпва вън иззад очите на генерала, тялото се пръсва на парчета, разкъсаната плът опръсква стените наоколо. Нито капка не пада върху господарката. — И, както виждаш, господарке, аз все така не съм в състояние да те нараня.
— Нито пък аз теб.
— Трябва да сложим край на това — казва вулканът. — Не можем да сме заедно. Не си пасваме. Историята ни ще завърши с разруха. Така трябва да бъде, така е писано от самото начало.
— Не мога.
— Можеш, господарке.
23 от 32.
Той коленичи пред нея, в очите му пламтят сяра и калий, по-горещи от центъра на земята, по-горещи от центъра на слънцето.
И тези очи заплакват. От тях потичат сълзи от лава, достатъчни да напълнят океан. Градът край тях се срива на пепел и разтопен камък.
— Аз те предадох, господарке моя — казва вулканът. — От деня, в който се срещнахме, до секундата, в която изричам тези думи, аз те предавам. Така правят вулканите, господарке, и това, че аз не мога да се променя, е толкова сигурно, колкото и че не мога да те нараня.
Небето почернява. Светът под нозете им се разтърсва цял.
— И така, господарке — продължава той. — Дойде денят. Нашият последен ден. Денят, предопределен от мига, в който се видяхме за първи път.
Той свлича плътта от лявата си гръд, свлачища и лава бликват по земята. Вулканът открива пред нея биещото си сърце, сърце, туптящо от ярост, сърце, чиято кръв е пламък.