— Трябва да ми простиш, господарке — казва той.
— Аз…
Но тя не може да каже и дума повече.
— Трябва, господарке, или аз ще намеря начин да те унищожа. Знаеш, че казвам истината. Ние не сме родени един за друг.
— Ние сме родени единствено един за друг.
— Това също е вярно. Ние сме еднакви, но и сме различни и всеки един момент, в който аз не мога да те изгоря, да те разтопя, да те разруша изцяло с любовта си към теб, е за мен страдание безмерно. И тъкмо защото е страдание безмерно, аз ще продължа да изливам безсилния си гняв върху нашата рожба, върху този свят — той се привежда напред, оголеното му сърце бие все по-бързо.
— Освен ако ти не ме опростиш, господарке, веднъж и завинаги.
— Не мога.
— Знаеш, че думите ми са истина, господарке.
— Знам.
— Трябва да действаш. Пронижи сърцето ми. Изкълви очите ми.
— Не мога.
Очите му лумват.
— Значи не ме обичаш.
24 от 32.
Тя ахва. Вдига ръка, за да прониже сърцето му.
— Направи го, господарке моя — казва вулканът и затваря очи. — Прости ми. Умолявам те.
Ръката й е вдигната, готова да го порази, готова да прекрати това мъчение, което — тя е готова да признае, макар и само пред себе си — е толкова страшно за нея, колкото е и за него. Тя го обича, а това е невъзможно. Мрази го, а това също е невъзможно. Тя не може да бъде с него. Не може и да съществува без него. И едното, и другото са изгарящо, едновременно верни по начин, който стрива клишето на прах.
Но онова, което тя не може да стори, онова, което тя не може да стори, онова, което си няма също тъй истинен антоним, онова, което тя никога, никога не може да стори, е…
Да му прости.
За това, че я обича. За това, че я изгаря. За това, че я желае. За това, че със самото си съществуване я кара да го обича, изгаря и желае в замяна.
Тя не може никога да му прости.
Тя няма да сложи край на мъките му. Няма да сложи край и на своите мъки.
Тя отпуска ръка и го оставя да живее.
— Трябва да си вървиш.
— Ти сериозно ли?
— Напълно сериозно.
— Три… Не, четири часът сутринта е.
— Искам да си вървиш.
— Много тежко дишаш, Джордж. Добре ли си?
— Моля те, умолявам те да си…
— И какъв би бил смисълът? Какъв би бил изобщо смисълът да си тръгна сега, вместо след два часа?
— Рейчъл…
— Ти каза, че тази нощ тя няма да идва, че ще работи в апартамента си. Който, незнайно защо, твърдиш, че все още не си виждал както трябва.
— Не съм.
— Каква странна амалгама от сила и пълна безпомощност представляваш, Джордж.
— Говориш различно от преди. Забелязала ли си го?
— Хората се променят. Хората се превръщат.
— Хората… какво?
— Знаеш ли защо съм тук? Знаеш ли защо ми позволи да дойда тук тази нощ?
— За да мога да те притежавам.
— За да можеш да… Е, добре, хубаво, тука ме хвана. Странна работа. Но, фактически, не, притежаваш ме днес, защото аз ти позволих да ме притежаваш. Разликата е голяма. И като ти позволих това, аз също притежавам теб, разбираш ли? Всъщност, ти точно от това се страхуваш, нали? От това, че не я притежаваш?
— Това не е твоя…
— А ако ти не я притежаваш, как е възможно тя да притежава теб? Дали изобщо иска да те притежава? Това си мислиш, нали? От една страна, мислиш си, тя очевидно е най-хубавото нещо, което изобщо ще ти се случи в твоя жалък тъжен животец, но от друга страна, проклета да е със своята неуловимост и потайност. Проклета да е. И си се разгневил и после ми се обади, ти ми се обади, помниш ли, не аз на теб…
— Рейчъл, наистина бих искал вече да си вървиш…
— Но има и един още по-важен въпрос. Ако тя не ти позволява да я притежаваш, дали тя изобщо би искала да притежава теб? А всички ние желаем да бъдем притежавани, нали, Джордж?
— Махни си ръката от там, ако обичаш. Помолих те да си вървиш.
— Работата е там, че…
— Слез от мен…
— Накарай ме. Работата е там, че знам точно как се чувстваш. Знам точно как се чувства човек в ситуация като тази.
— Рейчъл, казах…
— Още веднъж за последно, Джордж, защото и двамата знаем, че след тази вечер повече никога няма да го правим. Пия противозачатъчни, така че инциденти няма да има, не се тревожи. Точно така, на такъв отговор се надявах, само още веднъж и си отивам.