— Не изглеждаш много добре, Джордж — обади се Мехмет иззад плота до входа на ателието, където се предполагаше, че работи върху поръчка от баджове за една конференция, но вместо това се занимаваше с дизайна на програмите на някакво дребно театрално представление, в което — незнайно как — се беше добрал до поддържаща роля. Доколкото Джордж можеше да прецени, пърформансът щеше да се състои в директно общуване на голи мъже с публиката. Сцената се намираше над закусвалня за риба и пържени картофки.
— Наред съм — излъга Джордж. — А ти май, както ми се струва, не работиш.
Мехмет пропусна забележката покрай ушите си.
— Знаеш ли, всички ние все така продължаваме да чакаме да узнаем датата.
— Каква дата?
Мехмет ахна.
— Датата на сватбата ти. Предполагам, че ателието ще бъде затворено в този ден.
— Да, сигурно.
— Не се ли вълнуваш?
— Работя в момента, Мехмет, а ти също би трябвало да работиш.
Мехмет се обърна отново към компютъра си.
— Не знам защо изобщо се занимавам.
Джордж вдигна очи.
— Кажи де, защо изобщо се занимаваш?
— Ъм?
— Можеш да си намериш работа на куп други места. Дори и да не играеш на сцената, можеше да работиш нещо по-близко до театъра, а не в печатница. Да продаваш билети за представленията, може би. Или да станеш екскурзовод…
— Екскурзовод? — Мехмет буквално изплю думата.
— Знаеш какво имам предвид.
— А ти какво ще правиш без мен, Джордж?
— Вероятно същото, каквото и в момента. Само дето по-малко ще ми пречат да работя.
За минута Мехмет се повъртя наляво-надясно на стола си, без да сваля поглед от шефа си.
— Наистина не схващаш, нали?
— Моля?
— Не схващаш какви стават хората, когато са край теб. Как започват да се държат.
— Какво, за бога, имаш…
— Хората са лоялни към теб, Джордж. Ти ги вдъхновяваш да са такива. С дъщеря ти сте най-близки приятели. С бившата ти жена сте най-близки приятели…
— Едва ли най-близки…
— А Кумико, която е красива, и талантлива, и достатъчно загадъчна, за да има всеки мъж на този свят, избра теб. Не си ли си задавал въпроса защо?
Джордж усети как кожата му пламва, но май не се дължеше на температурата.
— Не и защото аз съм лоялен към тях.
— Защото ти провокираш лоялност. Никой не иска да те разочарова. Факт, който, между другото, кара хората през цялото време да ти се дразнят до известна степен — аз поне ти се дразня — но не те изоставят, защото искат да са сигурни, че всичко с теб е наред — Мехмет сви рамене. — Всички те харесват. А ако и ти ги харесваш, е, това трябва да означава, че те заслужават да бъдат харесвани, нали?
Последното вероятно беше най-милото нещо, което Мехмет му беше казвал през цялото им познанство и сред цялата каша на живота си в момента, Джордж почувства как го изпълва внезапен замайващ прилив на обич и доброта.
— Уволнен си, Мехмет.
— Какво?
— Не се сърдя. Не съм и недоволен от работата ти. Е, поне донякъде. Но ако останеш тук, цялата работа ще свърши с това, че ще поемеш цялото ателие, а това би бил най-тъжният обрат в целия ти живот. Ти заслужаваш нещо много по-добро.
— Джордж…
— В банката имам купища пари от проклетите картини. Ще ти дам щедро обезщетение. Но ти трябва да направиш решителната крачка, Мехмет. Наистина трябва да я направиш.
В първия момент Мехмет изглеждаше готов да спори, но после замълча.
— Колко щедро ще е обезщетението?
Джордж се засмя. Почувства се странно, не се беше смял отдавна.
— За мен беше удоволствие да работим заедно, Мехмет.
— Какво, да напусна веднага, така ли?
— Разбира се, че не. Тия баджове трябва да се довършат.
Джордж се върна към апликацията, внезапно обзелата го лекота бързо изчезна. Хвърли поглед към първата плочка, която бяха изработили двамата с Кумико, плочката, която все така висеше на стената над главата му. Драконът и жеравът, заплахата и просветлението, които го гледаха в отговор. Чудото на първото сътворение. Как беше успял да го постигне тогава?
И как, мътните да го вземат, се предполагаше да го постигне сега?
В деня след партито Кумико тихичко беше подредила една по една всички плочки от тайния си проект по лавиците с книги в гостната на Джордж, подпирайки ги на гръбчетата на книгите, и сега митът се развиваше стъпка по стъпка по стените на стаята. Мандалата на душата на Джордж, прегърнала плочките на Кумико. Джордж ги беше преброил. Трийсет и една.