— Остава само една — беше казала Кумико.
— Краят на историята — беше отвърнал Джордж. — Щастлив ли ще бъде?
Тя му се беше усмихнала и сърцето му се беше понесло някъде високо, високо.
— Зависи от това какво разбираш под „щастлив“.
Джордж беше плъзнал поглед по плочките.
— Всичко изглежда толкова несигурно, не мислиш ли? Сякаш щастието на всеки един от двамата може да бъде отнето всеки момент.
Кумико го беше погледнала внимателно.
— Боиш се, че твоето щастие ще ти бъде отнето, Джордж?
— Нима има човек, който не се бои от това?
Тя беше обмислила отговора му, докато се взираше в предпоследната плочка.
— Още само една — беше промълвила — и тази история свършва.
Още само една, помисли сега Джордж, свел поглед към апликацията в ръцете си, чудейки се каква ли форма щяха да образуват малките изрезки този път, мислейки в каква ли посока трябваше да поеме мисълта му днес. Тази апликация беше предназначена за последната плочка на Кумико, но тя, както винаги, категорично беше отказала да му подскаже що за изображение би желала да получи. Е, отказала май беше силна дума, по-скоро отново се беше изплъзнала от въпроса на Джордж, но дните минаваха и той се тревожеше все повече и повече. Нещата все по-силно му заприличваха на изпит, на който той определено се проваляше.
— Ти си художник, Джордж — беше му казала Кумико. — Трябва да приемеш това. А тъй като си художник, сам ще разпознаеш формата, която излезе изпод ръката ти.
— Но каква е формата, която ти изработваш? За да знам поне…
— По-добре е, ако не знаеш.
И тогава Джордж не се беше сдържал:
— Както винаги.
След това не точно се бяха скарали, но помежду им се беше възцарила хладна учтивост. Нещата бяха стигнали до момент, в който трябваше да се разрази голям скандал, момент на поне един сериозен сблъсък между двамата, който или щеше да ги раздели окончателно, или — тази втора възможност Джордж смяташе за по-вероятна и то не защото сам той копнееше за нея — щеше да ги сближи още повече. Вместо това Кумико беше настояла (учтиво) да се прибере в апартамента си, като обясни, че й е необходимо да довърши работата си по трийсет и двете плочки сама, преди да предприеме последната стъпка и да се пренесе окончателно при Джордж.
Той беше решил, че тя има предвид еднодневна раздяла, но после втори ден беше изминал, а след това и трети, а после и още няколко дни, докато най-сетне изтече цяла седмица, а Кумико все така работеше, все така се колебаеше да се премести в дома на Джордж. Седмица, в която температурата тормозеше Джордж, тормозеха го следващите един след друг провали в собствената му работа по последната апликация, а после, в една грозна, грозна вечер след ден, когато той не беше успял да се свърже нито веднъж с Кумико, в главата му изплува смъртоносната мисъл, че тя всъщност не го обича.
А това беше мисъл твърде страшна, за да бъде понесена в самота.
Отне му само миг, един-единствен необясним миг, но след него Джордж се хвана, че е извадил телефона си и набира номер, който се оказа не нечий друг, а номера на Рейчъл.
Тя беше дошла веднага, въпреки късния час, и се беше държала — в известен смисъл — неуравновесено.
Но това не го беше спряло.
— Това за големия проект ли е? — изникна зад рамото му Мехмет и Джордж направо подскочи.
— Господи, Мехмет, за малко да си отрежа палеца — рече. После се обърна да погледне момчето. — Какъв голям проект?
— Носят се слухове.
— Какви слухове? Просто сме си взели малко почивка, това е всичко.
— Плъзнали са по всичките електронни информационни канали, Джордж, из места, които ти дори не знаеш как да намериш. Приказките си вървят и това, че ти искаш да ги спреш, не им прави никакво впечатление.
— За какво говориш?
Мехмет въздъхна, сякаш говореше на бавноразвиващо се детенце.
— Досега плочките се продаваха повече от добре. После вие изведнъж спряхте да ги правите…
— Не сме спрели, просто…
— Моля ти се. Как реагират хората, когато не могат да имат нещо, което искат? Превръщат се в бебета. Дай ми, дай ми, дай ми. Ако искахте да намалите търсенето, трябваше да пуснете на пазара милион нови плочки, а не нула.