Разрез. Разкъсване. Още разрези. Още разкъсване.
И ето че той — от глупост, от лудост — се беше обърнал към Рейчъл, която му беше дала нещо и той й беше дал нещо в отговор, само за да открие, че…
Последен разрез.
… да ти се дава всичко е твърде много. Че да ти дават нещо вече е много. Или поне е достатъчно. Че светът му, светът на един мъж с шейсет и пет процентов потенциал, се изпълва до ръба от получените части от една личност, която му се отдава в цялост, а светът на мъжа затъва и се удавя.
Той искаше Кумико. Не съществуваше нищо друго, което да си заслужава да бъде искано, от което да си заслужава да се нуждаеш.
И, о, моля те, моля те, моля те, нека тя му прости, без да знае защо трябва да му прощава. Това беше всичко, което искаше от Кумико сега — прошка.
Моля те, прости ми…
— Това е страхотно — каза Мехмет, все така застанал зад рамото му, напълно забравен.
— За бога, Мехмет — излая Джордж, отново стреснат. — Обзема ме внезапно желание да прескочим едномесечното ти предизвестие.
— Не, сериозно — прекъсна го Мехмет. — Хубаво е.
Джордж погледна онова, което беше изработил, фигурата, която лежеше сглобена върху работния плот на бюрото, отделните форми, образуващи цялата картина. Трябваше му секунда, за да могат очите му да я видят както трябва, но да, ето я, стоеше пред него несъмнена и категорична.
Ръцете му бяха изрязали вулкан. Изригващ вулкан.
Вулкан, покрит с думи, вулкан, направен от книга. Вулкан, който диша пламък и сяра, и пепел, и смърт. Вулкан, който обявява пълната разруха на света.
Но и който, както винаги става, обявява раждането на нов свят.
Ето го. Това беше. Беше я намерил.
Последната апликация.
Историята вече можеше да свърши.
От ателието той отиде с колата право при апартамента й, изрезката лежеше притисната старателно в нова пластмасова папка-джоб. Изобщо не се притесняваше какво ще каже Кумико, защото знаеше, че вулканът е именно търсеният образ. Беше различен от вулканите, които беше правил досега — безжизнени, отпуснати, тъпи форми, които Кумико никога не използваше — беше различен и от вулканите, които самата тя изработваше. Различен не само заради отликата между хартията и птичите пера; това беше вулканът на Джордж, откъснал се рязко, неосъзнато от пръстите му и пукнатият бокал на Хенри Джеймс можеше ако ще да служи и за ваза, беше все едно, защото тъкмо вулкан беше метафората, от която Джордж се нуждаеше в момента и то не само защото топлината от високата температура бликаше от него като лава.
Мръкваше, когато Джордж паркира пред кооперацията, в която се намираше апартаментът на Кумико, апартамент, в който той не беше пристъпвал по-навътре от прага няколкото пъти, когато беше идвал да я вземе. Никога преди не беше мислил така, но сега това му се стори странно, още един аспект от мистерията на Кумико — тя не искаше той да вижда работното й място, не искаше да има дори спомен за присъствието му там — точно такива бяха думите й — защото това щяло да попречи на гладкия ход на работата. Джордж й беше повярвал начаса, нищо че самата Кумико нямаше проблем да идва по всяко време в ателието, тоест на неговото работно място.
Не й беше звъннал предварително — тя и бездруго отговаряше на приблизително една трета от позвъняванията му — но това не го притесняваше: навярно беше време Джордж да бъде малко непредсказуем. В добрия смисъл. Той паркира, взе апликацията на вулкана и отново я загледа. Чувстваше я толкова уместна, така открита, изгаряща дланта му, едновременно признание и извинение, и толкова гореща, гореща изповед за това каква нужда изпитваше самият той от Кумико, че беше невъзможно Кумико да не я види и разбере, а след това да не добави апликацията към последната плочка и така да затвори общата им история с Джордж и да се събере с него завинаги. С прилив на надежда Джордж се извърна да отвори вратата на колата.
И тогава светът свърши.
От входа на кооперацията излезе Рейчъл.
Рейчъл.
Която живееше далеч от тук.
Пред очите му Рейчъл излезе от входа на тротоара, огряна от осветлението във фоайето зад гърба си и от малкото улични лампи наоколо. След това започна да рови в чантата си за ключовете, на лицето й нямаше усмивка и изразът му издаваше някакво странно смущение.