Какво се беше случило с Джордж?
— Кумико? — повика я той още веднъж, сякаш тя беше онази, която знаеше отговора на този въпрос.
Премина край безмилостно чиста кухня, дотолкова чиста, сякаш никога не е била ползвана, после влезе в също толкова чиста дневна, лишена от каквато и да било индивидуалност, подобно на хотелска стая.
Тук ли живееше тя? Той бавно се завъртя в кръг. Никаква следа от Кумико. Никакви нейни творби по стените — защото накачените в дневната пейзажи с мексикански индианци определено бяха предназначени за хора, считащи изкуството за част от мебелировката — нито растение в саксия или пък някоя хвърлена дреха.
Сякаш в този апартамент не живееше никой.
От дневната извеждаха две врати — първата беше открехната, разкривайки сребристата чистота на безукорна тоалетна, а втората, плътно затворена, навярно водеше в спалнята на Кумико, която трябва да й служеше и за работен кабинет, защото в малкия апартамент друго подходящо място просто нямаше. Между двете врати висеше малко огледало и за миг Джордж мерна в него потното си лице, като едва разпозна себе си под изкривената гримаса на гняв и яростния поглед. Приведе се напред и се вгледа внимателно — дори очите му изглеждаха различно. Изглеждаха почти…
Иззад затворената врата се чу въздишка.
Той се прокрадна крачка напред и се вслуша, но не долови нищо повече. Тъкмо се канеше отново да я повика по име, но се замисли — нима тя не го беше чула досега? Обърна се, погледна отново късия коридор зад гърба си. Защо входната врата беше оставена отворена?
Внезапно го завладя страх. Беше ли се случило нещо? Да не би Рейчъл да е откачила до такава степен, че…
Сграбчи дръжката на затворената врата и нахълта в спалнята, от рязкото движение смазващо му се зави свят, и ето, пред него…
Стои тя.
Застанала пред статив, на който е изправена последната плочка. Той вижда подбраните за нея перца, вече изрязани и пръснати свободно върху черния квадрат. Апликацията все още не е довършена, един поглед му е достатъчен, за да види празните полета, които предстои да бъдат запълнени, полета, които ще довършат окончателния образ, ще го направят разбираем.
Той едва забелязва самата стая, смътно долавя, че е в празно бяло помещение, в което няма абсолютно нищо друго, освен самата тя и стативът, и плочката, а това само по себе си е невъзможно, нали?
Но онова, което вижда съвсем ясно, е също толкова невъзможно.
Тя е облечена в тънка копринена роба в бледорозово с мастиленосини ръбове и снежнобели ръкави. Робата е разтворена отпред, тя я крепи на лактите си — дрехата е отпусната ниско долу на голия й гръб. Отдолу е напълно гола и когато се обръща към Джордж, пръстите й са притиснати между гърдите.
Откъдето тя отскубва едно перо от собствената си кожа.
Защото това изобщо не е Кумико, това е величествена бяла птица, отскубваща едно от перата си, за да го прибави към останалите, които вече е отскубнала, за да изработи от тях апликацията върху плочката на статива. Перото се изтръгва, сякаш тя не може да спре инерцията на веднъж започнатото движение.
Когато перото се изскубва, той вижда как по пернатата й кожа пробягва тръпка от болка, вижда как тя държи перото между дългите си изящно тънки пръсти — стиснала го е в дългата си изящно тънка човка — между дългите си изящно дълги пръсти.
На връхчето на перото трепка една-едничка капка алена кръв, капка, изпълнена с възможности, изпълнена с живот и смърт.
Джордж поглежда в кафявите очи на Кумико — в златните й очи — в кафявите й очи. Вижда изненадата и ужаса в тях, вижда как тя се мята сред всички последици от неговото присъствие тук.
Но най-вече вижда скръб толкова дълбока и древна, че краката му се подкосяват.
Той разбира в миг, че не е трябвало да вижда всичко това.
Той разбира в миг, че ако не беше идвал тук, всичко щеше да бъде наред, че бъдещето щеше да се подреди от само себе си.
Той разбира в миг, че сега вече може само да чака края.
Събуди се на безличния диван в малката безлична дневна на Кумико. Тя стоеше пред него, вече плътно загърната в робата си, макар че така, както беше наведена над Джордж, тя му позволяваше да види кожата на деколтето й и по-надолу, към гърдите й.
Кожа съвсем гладка, разбира се. Без никакви пера.
— Джордж? — повика го Кумико. — Добре ли си?