Но.
Минаваше полунощ, апартаментът отново беше студен и тъмен, изтъняващата луна отново светеше през прозорците на банята. Аманда беше сънувала поредния щур сън, беше се събудила с нуждата пак да се изпишка и ето ти на, сега седеше на тоалетната и се чудеше дали този път ще използва теста или не.
„Или не“ си беше един реален вариант. Тестът беше от онзи безсърдечно дигитален тип, създаден, за да елиминира всяка двусмисленост, но черните цифри, плуващи по сивия фон, неволно създаваха усещане за нещо остаряло, сякаш си беше купила тест за бременност от края на осемдесетте. Защо ли не си беше взела от онези сърдечни, дружелюбни тестове с лилавите кръстчета или розовите плюсчета, а беше налетяла на нещо, което преди време би се сторило на майка й като дошло от бъдещето?
Все така много й се пишкаше, стискаше, докато размишляваше и от това се разсънваше все повече в студената баня.
Затвори очи за момент, съсредоточено започна да се вслушва в тялото си, остави съзнанието си да се отпусне, опитвайки се да си даде сметка какво точно се случва в стомаха й, а не само за какво се тревожи. Да, хубаво, може би малко й се гадеше, макар че точно в момента едва ли щеше да повърне и, да, със сигурност причината за това можеше да е температурата.
Остана със затворени очи и продължи да търси знаци за състоянието си из други части на тялото си. Много неща й бяха подсказали, че е бременна с Джей Пи, най-важното от които беше изключителното усещане за пълна увереност. Хормоналните промени, горещите вълни по кожата, чувството, че е препълнена и ще прелее — тя знаеше, че е бременна, още преди да узнае, че знае. Преди още да беше забелязала най-явните симптоми, тя знаеше на някакво базисно ниво, сякаш тялото й беше сто процента наясно с нещата и изобщо не му пукаше, че мозъкът й се беше присъединил към компанията на знаещите с малко закъснение.
Затова сега тя набута мислите си дълбоко вътре в корема си, прокара ги по бедрата и краката си, по ръцете и дланите, по гърдите и гърлото си. Бременността не се случва просто в утробата на жената; цялото тяло се пренаглася, сякаш прислугата в провинциално имение го подготвя за гостуването на кралска особа. Аманда мислено заопипва тялото си и зачака да разбере дали ще узнае нещо.
После отвори очи.
Нагласи се над тоалетната чиния и се изпишка върху теста, после го изплакна, подсуши се и остави пластмасовата тръбичка върху мивката, за да изчака полагаемите се три минути.
Опита се да задържи съзнанието си възможно най-ясно, не мислеше почти за нищо, само леко си тананикаше мелодийка, за която миг по-късно се сети, че е чула от филмчето за Веселите животни: кавър — поне Клеър твърдеше, че е получила това обяснение от Джей Пи — на стар поп хит за Африка. Джей Пи обожаваше песничката, защото от нея беше научил най-дългата дума, която изобщо знаеше — „Серенгети“.
Съсредоточеността й беше прекъсната от звук, приглушен и неясен, който на секундата й напомни за скръбния вик, който беше чула преди няколко нощи. Още преди да помисли да помръдне, Аманда се оказа залепена за прозореца, взряна в тъмния паркинг долу. Звукът обаче продължи да долита ритмично и упорито, определено не както онази нощ и, всъщност, дори не отвън, а някъде от вътрешността на апартамента.
Телефонът й звънеше.
Аманда хвърли поглед към теста върху мивката, все така бавно разкриващ резултата си, и изхвърча от банята. Изруга със злобен шепот, когато си удари палеца на крака в касата на вратата и, подскачайки и от болка, влезе в спалнята си, където мобилният й продължаваше да жужи с печалната народна песен, която беше избрала за рингтон.
Едва беше стигнала до средата на стаята, когато звъненето спря. Аманда се просна напряко на леглото и грабна телефона, за да види кой я търси.
Рейчъл.
Рейчъл?
Рейчъл й звънеше в — тя погледна часовника — 1:14 през нощта?
Що за…?
Преди още да помисли, че може да става дума не за инцидент, а за нещо съвсем друго, телефонът зазвъня отново и така стресна Аманда, че тя насмалко не изпусна апарата.