— Рейчъл, какво по дя…?
Аманда слуша не повече от двайсет секунди и макар в съзнанието й да бушуваха стотици въпроси, тя не зададе нито един, а направо затвори. В рамките на следващите трийсет секунди вече беше навлякла дънки и дебел суитчър. Не беше минала още минута, когато краката й без чорапи вече бяха в обувките и тя бързаше към стаята на Джей Пи, влезе при детето и го вдигна от леглото, както си беше увито в одеялото.
Преди часовникът да покаже 1:17, прегърнала здраво Джей Пи, Аманда изхвърча през входната врата, стиснала ключовете от колата, и затича с всички сили.
25 от 32.
Ръката на господарката не нанася удар.
Вулканът отваря зелените си очи, отначало погледът му издава изненада, но после в него бавно се разгаря, лумва, заискрява ярост.
— Така да бъде, господарке — казва той и се изправя на крака, а главата му достига небето. После прошепва в ухото й, а гласът му разтърсва самите основи на творението им. — Обичам те, господарке моя, а сега омразата ми към теб ще бъде толкова голяма, колкото и любовта ми. Ще бъде голяма като цялата вселена. Ще понесеш наказанието си: ще те преследвам вечно, вечно ще те измъчвам и ще искам от теб онова, което не можеш да ми дадеш.
— И аз те обичам — отвръща тя. — Твоето наказание ще бъде това, че ще те обичам вечно.
Вулканът се привежда до нея.
— Вечно ще бягаш. Никога няма да намериш покой.
— Нито пък ти.
— Разликата, господарке — казва той с грозна усмивка, — е в това, че аз не познавам покоя.
Тя прави крачка назад. После втора и трета, все по-бързо и по-бързо, докато му обръща гръб и полита, устремявайки се към небето.
26 от 32.
— Можеш да бягаш, господарке! — провиква се вулканът след нея. — Винаги ще съм по петите ти!
Но после лицето му се сгърчва в гримаса.
Тя не бяга. Полетът й изписва дъга високо нагоре в небесата, високо-високо, отнася я отвъд този свят, отвъд времето.
Но сега тя извива назад и полита обратно надолу.
Право към вулкана.
Със страшна бързина.
27 от 32.
Тя се носи към вулкана като комета, като ракета, като куршум, изстрелян преди всички начала. Вулканът изправя рамене и се приготвя за битка. Тя лети срещу него, все по-бързо, нажежена до бяло от скоростта.
И тя самата е куршум, отделя се от себе си, гледа се отстрани как лети към вулкана, лети към неговото все така оголено сърце. Насред полета тя забавя скоростта си, проследявайки с очи как част от нея, част-куршум, продължава да се носи напред, пори въздуха, все по-бързо и по-бързо.
Докато удря в целта.
Засяда в сърцето на вулкана и го събаря. Той пада с трясък и мощ, мощ, която създава планети, която разрушава звезди, която раздира небесата и ги белязва завинаги.
Той пада.
28 от 32.
Но не умира.
Вместо това започва да се смее.
— Какво стори, господарке, с подобна сила ли смяташ да ме убиеш? — после сяда, чувствайки ударите на все така биещото си сърце.
Чувствайки и куршума, заседнал в него.
— Прострелях те — казва тя.
— Този куршум е ялов, господарке — отвръща вулканът.
— Този куршум има име. Име, което един ден ще се превърне в твоята смърт. Името му е Позволение.
Вулканът се свъсва, все по-гневен.
— Господарката ми говори със загадки.
— Докато този куршум е в сърцето ти — каза тя, — в сърцето ти ще е и част от мен. А докато част от мен е в сърцето ти… — тя долита съвсем до лицето му, за да проумее той думите й напълно, — … ти е позволено да ме нараниш.
29 от 32.
Настъпва мълчание, светът под нозете им си поема рязко дъх от страх и удивление.
— Какво каза, господарке? — пита вулканът с тих натежал глас.
— Опитай.
— Какво да опитам?
— Да ме нараниш.
Той става неспокоен, обърква се. Но тя го предизвиква и лети дразнещо близо до лицето му.
— Господарке! — казва той ядосано и вяло запраща завеса от лава към нея.
Тя изпищява от болка. Обръща се към него, ръката й е изгорена, кожата й се гърчи и бели над грозната рана.
— Господарке моя! — възкликва той ужасен.
Но тя отлита далеч, където той не може да я достигне.
30 от 32.
— Къде е омразата ти сега, съпруже? — пита тя. — Къде са мъченията, които ми обеща? Вече можеш да ме нараняваш — вирва брадичка. — Какво ще направиш сега?