— … под „жерав“ имаш предвид „проститутка“?
— Не! Господи боже, щом толкова ти е притрябвало да знаеш, един жерав кацна снощи в двора ми.
— И?
— И нищо, отивай да звъниш по телефона!
— Хубаво, де, отивам.
— И престани да въздишаш тежко-тежко.
— Клиент, господин Дънкан.
— Моля?
— Казах, клиент, Джордж. Зад теб.
— Не чух вратата…
— …
— С какво мога да…?
— Името ми — каза жената — е Кумико.
Хората винаги с изненада установяваха, че Джордж е американец, или че най-малкото е започнал живота си в Америка. Не им „се струвал“ американец, така му казваха. Когато в отговор той питаше какво точно би трябвало да означава тази забележка, обикновено събеседниците му изведнъж ставаха неуверени — не по въпроса какво значи нещо да ти „се струва“ американско, а неуверени относно това доколко лошо биха искали да засегнат лично Джордж.
Всички тези хора, често дори приятели, мнозина от тях високообразовани и посещавали Америка неколкократно, с удивителна упоритост споделяха мнението, че — с изключение на самия Джордж (разбира се, разбира се) — всичките негови 300 милиона съграждани до един са сбирщина от фанатични християни с шофьорски книжки и без чувство за хумор, които неизменно гласуват за някакви очевидно смахнати политици, като през цялото време се оплакват, че и без това безобразно евтиният им бензин съвсем не им е достатъчно евтин. „Американска му работа“, казваха познатите на Джордж и то съвсем уверено, без изобщо да се боят, че в разговора може да последват твърдения, противоречащи на техните, или оборващи ги аргументи.
— Ню Йоркър — подсещаше ги най-често Джордж. — Джазът. Мерил Стрийп.
Но този му отговор обикновено само им напомняше да изпробват пред него най-добрия си американски акцент, придружен с фалшива бодрост и превзето примигване с очи. Поне това представление да търпеше някакви модификации във времето, но не — за десетте години откак се беше преместил в Англия, Джордж слушаше от новите си сънародници все същата ентусиазирана имитация на противния носов говор на героите от „Далас“. „Аз съм от Такома“, уточняваше обикновено той в подобен момент.
Никой край Джордж не искаше и да допусне, че хората на друго място по света също могат да са сложни личности, никой не искаше и да чуе, че не съществува човек на земята, чийто характер да има само една страна, че няма такова нещо като житейска история с една-единствена интерпретация. На познатите на Джордж беше необяснимо трудно да приемат факта, че той — макар и чист американец — не беше роден нито в дълбокия Юг, нито на източния бряг, а беше отгледан в северозападната част на страната, край Тихия океан, където акцентът на хората беше мек, почти канадски, както и че родителите му, макар че се вписваха в стереотипа с това, че редовно се черкуваха — е, да, наистина е трудно да попадне човек на американски протестанти, които да не ходят на църква — се отнасяха донякъде несериозно към тази практика, приемаха я като неизбежно задължение, подобно на ваксинациите. Баща му например пушеше тайно, макар че църквата, в която семейството членуваше, имаше евангелистки уклон и не гледаше с добро око на пушачите. Джордж също така знаеше, че родителите му от време на време вземат под наем видеокасети с порнофилми от бензиностанцията по-надолу по улицата им — веднъж ги беше видял случайно, но запази това в пълна тайна. „Хората са безброй и различни“, настояваше Джордж, „нищо че на общественото мнение обикновено не му изнася да приеме този факт.“
В този ред на мисли често си спомняше единствената по-различна година, която беше прекарал в училище. Дори тази история не можеше да се нарече простичка, даже и ако допуснем, че изобщо съществува такова нещо като „простичка история“. Беше преминал плавно и безпроблемно през детската градина („Всъщност има ли човек, който да не преминава през детската градина безпроблемно“, мислеше Джордж. „Там успехът се изчерпва с това да идваш всяка сутрин и да не се задавяш с разни неща, нали така?“) и се беше представил над средното ниво за възрастта си в първи и втори клас — вярно, от време на време го пращаха в часовете по четене на четвъртокласниците, за да не се отегчава прекалено с връстниците си. Учителите го обожаваха, обожаваха големите му сини очи, обожаваха отстъпчивостта му, граничеща с робска покорност, обожаваха мургавия му тен, който правеше лицето му още на шестгодишна възраст да изглежда така, сякаш му расте брада.