Докато го полагат нежно на земята, той дълго и тежко простенва.
Той вика, той плаче.
Той скърби.
Докато дълги бели пера не изтриват сълзите му, не галят челото и слепоочията му, не го обвиват в мека, мека белота.
Той копнее сънят му да свърши.
Той копнее сънят му никога да не свършва.
Но той свършва.
— Джордж?
Той примигна и отвори очи, почти в същата секунда започна да трепери неудържимо. Лежеше гол върху заскрежената трева в задния си двор.
— Джордж? — отново го повика гласът.
Той вдигна очи. Кумико. Коленичила в тревата, а той е легнал в прегръдките й. Тя беше все така по нощница, но явно не усещаше студа.
— Как успяхме да…? — попита той и веднага се закашля, плюейки тревожни катраненочерни храчки.
Когато я погледна отново, очите й бяха златни.
И пълни със сълзи.
Джордж усети как нещо заседна в гърлото му, но този път не беше виновен димът.
— Познавам те — каза той и това не беше въпрос.
Тя бавно кимна.
— Да, познаваш ме.
Той докосна изцапаната й със сажди буза.
— Защо си тъжна тогава? — прокара палец по брадичката й. — Защо винаги си толкова тъжна?
Чу се трясък и двамата погледнаха към къщата. Пламъците бяха обхванали изцяло покрива, изяждайки дома на Джордж с ужасяваща ярост.
— Плочките — изкашля той тихо. — Ще трябва да ги направим наново.
Но Кумико не отговори и Джордж прокара длан по бузите й, за да изтрие потеклите сълзи…
… както перата бяха изтрили неговите сълзи…
… и каза:
— Кумико?
— Трябва да ми простиш, Джордж — отвърна тя тъжно.
— За какво? Аз съм този, който има нужда от прошка. Аз съм онзи, който…
— Всеки има нужда от прошка, любов моя. Но безброй години не се намери никой, който да предложи опрощение на мен — златните й очи пламнаха, но може би просто отразяваха пожара зад тях. — Докато не открих теб, Джордж — продължи тя. — Ти си онзи, който може. Ти си онзи, който трябва.
— Не разбирам — отвърна Джордж, все така в прегръдките й, все така легнал в скута й.
— Моля те, Джордж. Моля те. После ще си отида.
Джордж се надигна и седна, разтревожен.
— Как така? Не, не можеш да си отидеш. Аз тъкмо те намерих.
— Джордж…
— Няма да ти дам прошка. Не и ако това ще те накара да си отидеш.
Тя положи ръка на гърдите му, сякаш да го успокои. Очите й останаха приковани върху дланта й и това накара Джордж също да сведе поглед натам. Пръстите на Кумико се разпериха широко…
… и сякаш започнаха да се променят. Изпод тях изникна ветрило от пера, бели като луната, бели като светлината на звездите, бели като най-съкровено желание.
И после изчезнаха.
— Не мога да остана — каза тя. — Невъзможно е.
— Не ти вярвам.
— С всеки изминал момент става все по-трудно, Джордж — отвърна тя и ново ветрило от пера се разпери изпод пръстите й. И отново изчезна.
Джордж се изправи още и седна нормално, макар че му трябваше време, за да запази равновесие. Главата му силно се маеше, без съмнение точно затова и виждаше всички тези подобни на сън неща. Пожарът пламтеше в немислими цветове, в зелено, виолетово и синьо. Тъмното небе над тях беше твърде ясно в тази зимна нощ. Звездите светеха така остро, че можеха да порежат ръката, ако човек се протегне да ги докосне. На Джордж му беше студено, колко студено му беше само…
Едновременно с това пламтеше, гореше цял, огънят сякаш се надигаше от ранените му стъпала и с нова ярост пълзеше в кръвта му, караше го да се гневи толкова силно, че…
— Не — каза Кумико, но сякаш не говореше на него. — Ти вече направи достатъчно. Знаеш, че е така.
Джордж примигна насреща й.
— Какво? — но огънят в него отслабваше, давещото чувство на изригващия гняв отминаваше, изчезваше и се превръщаше в спомен. Той присви вежди. — Преди малко очите ми бяха зелени, нали?
Тя се приведе към него и го целуна, нейните очи бяха все така златни, въпреки че Джордж стоеше на пътя на пожара и беше невъзможно пламъците да се отразяват в зениците й.
— При теб намерих покой — каза тя. — Покой, който желаех отчаяно, покой, който дори в един момент се надявах да продължи вечно — тя обърна глава към огъня. — Но това явно е невъзможно.