— Моля те, Кумико. Моля те.
— Трябва да вървя — тя улови ръката му в своите. — Трябва да бъда освободена. Трябва да получа опрощение. Не мога повече да крия копнежа си за прошка.
— Но аз съм последният човек на света, който трябва да ти прощава, Кумико. Аз спах с Рейчъл. Дори не знам защо…
— Това не е важно.
— Това е най-важното от всичко.
Той се дръпна от нея. Времето сякаш беше спряло. Възможно ли беше пожарът да пламти така яростно, а никакви пожарникари да не се тълпят наоколо? Възможно ли беше вече да не усеща студа, въпреки че все така седеше върху заскрежената трева? Възможно ли беше Кумико да му говори така?
— Сега вече те познавам — каза Джордж. — Това е всичко, което исках. Това е всичко, което някога съм искал…
— Не ме познаваш…
— Ти си господарката — Джордж изрече думите спокойно, но твърдо. — Ти си жеравът. Ти си жеравът, от който извадих стрелата.
Тя му се усмихна тъжно.
— Всички ние сме господарката, Джордж. Аз съм твоят жерав, а ти си моят — тя въздъхна. — И всички ние сме и вулканът. Историите се променят, помниш ли? Променят се в зависимост от това кой ги разказва.
— Кумико…
— Преди малко не се изразих правилно — тя нежно изтри саждите от бузата му. — Ти действително ме познаваш, Джордж, и аз те моля да ми простиш за това познание. То те въведе в погрешната история и тя ще те погълне цял — и после тя повтори одевешните си думи, думи, пълни с тъга, но и с копнеж. — Всеки има нужда от прошка, любов моя. Всеки.
Джордж не сваляше очи от нея, а тя посегна към гърдите си и с нокътя на показалеца си прокара линия надолу по кожата си. Кожата се раздели като земна пукнатина и се разшири, докато отдолу се видя сърцето й, биещо, живо. Кумико хвана ръката на Джордж и я насочи към сърцето си.
— Кумико, не — каза Джордж и грамадна скръб притисна гърлото и гърдите му.
— Вземи го — каза тя. — Вземи сърцето ми. Освободи ме.
— Моля те, не ме карай — отвърна Джордж с пресекващ глас, а неговото собствено сърце се късаше. — Не мога. Обичам те.
— Това е най-истинският акт на любов, който един човек може да направи за друг, Джордж. Това прави живота изобщо възможен. Това прави живота възможен за живеене.
Сърцето й биеше, оголено в гърдите, лъскаво от кръв, от него се издигаше пара в студения въздух.
— Ти ще си отидеш — каза Джордж.
— Така или иначе ще си отида. Но мога да си тръгна като пленница, мога да си тръгна и свободна. Моля те. Моля те, стори това за мен.
— Кумико…
Но думите му изневериха. И тогава Джордж усети, че разбира молбата й. Тя го обичаше, но дори и тази любов не можеше да я задържи прикована към земята. Тя го молеше да й прости това, че я е познал, и това също по някакъв начин имаше смисъл. Докато историята, която тя разказваше за себе си, беше именно тази история, а не онази, която той сам настояваше да чуе, всичко щеше да бъде наред.
Но той беше настоявал на друга история. Беше проявил глупавата, глупавата алчност да познае Кумико. И беше получил желаното.
Беше я познал.
Но нима любовта не беше точно това? Познание?
Да. Но и не.
И сега тя беше права: друг изход нямаше. Оставаше да се реши единствено по какъв начин тя ще си отиде от него.
Джордж задържа ръката си пред гърдите й в колебание.
— Да не си посмял! — прогърмя един глас над двора.
Рейчъл стоеше до задната вратичка в оградата, очите й блестяха в зелено така силно, че Джордж ги виждаше ясно дори в сянката, сякаш тя цялата гореше отвътре. Джей Пи стоеше до нея, смучеше палчето си, разрошен и стреснат, с одеялце с Весели картинки, наметнато на раменете.
— Рейчъл? — рече Джордж. — Джей Пи?
— Grand-père? — рече иззад палчето си детето. — Мама влезе в…
— Да не си посмял да го направиш! — изкрещя Рейчъл и повлече Джей Пи толкова рязко напред, че той извика от изненада. — Да не си посмял!
Джордж се опита да се изправи, но с обгорените стъпала това беше невъзможно. Кумико обаче се надигна зад гърба му, стъпи на крака, раната на гърдите й вече я нямаше (той всъщност не я беше видял наистина, нали? Това беше от замайването след вдишания дим…). Кумико се изправи някак странно пред Рейчъл и протегна ръце, сякаш готова за бой.
Джей Пи пусна ръката на Рейчъл и изтича при Джордж.
— Мама влезе в къщата! — рече, отворил широко очички.
— Какво? — Джордж погледна към ревящия огън, един ад без изход. После се обърна към Кумико и извика: