— Аманда е вътре! Аманда е в къщата!
Но светът беше спрял на място.
Вулканът крачи към господарката през бойното поле, а светът след него гори. Господарката е все така ранена, той вижда, че кръв капе от протегнатото й крило. Това, че тя все още страда, го радва, но в същото време сърцето му се къса.
— Няма да го направиш — казва й вулканът. — Това не е твое решение. А мое.
— Знаеш, че думите ти не са истина — отвръща господарката. — Знаеш, че аз предоставих решението на него — смръщва се. — Без значение е колко енергично ти се опитваш да го разубедиш.
Вулканът се подсмихва подигравателно.
— Това тяло — казва, имайки предвид формата, която е заел в момента. — То ми се съпротивлява по изненадващи начини. Аз го обитавам от деня на раждането му, но то е… — в очите му проблясва нещо, подобно на възхищение. — … удивително силно.
— Не е ли време да я освободиш? — пита господарката.
— Не е ли време и ти да освободиш него? — отвръща вулканът.
Господарката поглежда надолу към Джордж, замръзнал в един миг от времето, гласът му, пресекнал в момент на отчаяна молба, молба, на която господарката знае, че трябва да отвърне.
— Той ме обича — казва тя и е сигурна, че казва истината.
— Така е, признавам — отвръща вулканът, а очите му горят. — Макар че му бяха предоставени безброй възможности да разруши любовта, която ти му даваш в замяна. Велики разрушители са тези същества.
— И това го казва един вулкан.
— Освен че рушим, ние и изграждаме.
— Не можа да застанеш между нас. Макар че се опита.
— Неизбежно е, господарке. В мига, в който те позна, той влезе в нашата история, а вътре в нея аз мога да го нараня много по-лесно.
— Така ли мислиш? Мислиш, че е лесно?
— Ти вече започна; да го нараняваш — вулканът посочва с жест пожара зад гърба им. — Аз заех това тяло и подпалих света ти. Подпалих и неговия свят. Това е само началото на всичко, което аз и ти ще му причиним, господарке.
— Сигурен ли си, че ти си подпалил пожара? Можеш ли с пълна увереност да твърдиш, че тази разруха е предизвикана от теб?
Вулканът се смръщва.
— Няма да слушам гатанките ти, господарке — поглежда Джордж. — Краят на нашата история не е такъв. Знаеш го.
— Историите изобщо нямат край.
— А, да, права си, но също така и грешиш. Историите свършват и започват отново във всеки един момент. Всичко зависи от това кога ще спреш да разказваш.
Вулканът вече се е приближил плътно до господарката. Цяла вечност двамата не са били толкова близо един до друг, но в същото време близостта им винаги е била пълна. С едно потръпване вулканът излиза от тялото на Рейчъл, зелените му очи греят, а Рейчъл рухва на тревата и изпада вън от бойното поле. Вулканът посяга към собствените си гърди и ги разтваря, оголвайки гранитното си сърце, биещо сред разтопено олово.
Куршумът е все така заседнал в него.
— Искам това да свърши, господарке — казва той, тържествено и тихо. — Победата е твоя. Сега разбирам, че винаги е била твоя — и коленичи пред нея.
— Победа няма — отвръща тя. — Няма триумф за мен.
— Искам от теб същото, което ти поиска от него, господарке, нищо повече. Освободи ме. Дай ми прошка, сега моля за нея.
— И кой ще остане на света, за да даде прошка на мен? Не смятам, че в края на историята той ще успее да събере сили да ме пусне да си ида.
— Това е вечният парадокс, господарке. Единственият, който може да ни освободи, е твърде добър, за да го стори.
Той отпуска глава назад, затваря очи и й предлага оголеното си сърце, биещо в кратера му.
— Сега. Моля те.
Тя може да чака още, знае го. Може вечно да удължава тяхната обща история, но също така знае, че никога няма да излезе от този миг тук и сега, не и докато историята им не бъде доразказана веднъж завинаги. Вулканът е прав. Историята им може да завърши само така. Друг финал никога не е бил възможен.
И затова господарката потъва в скръб, плачът й е по-огромен от небесата, сълзите й са цял океан.
Вулканът чака мълчаливо.
Движението й е съвсем леко. Първо посяга към гърдите му и вади оттам куршума, куршума — частица от самата нея. Стисва го в юмрука си и когато отново разтваря пръсти, от него няма и следа. Вулканът ридае, покрусен от загубата му. Господарката изтрива сълзите от очите му и зачаква той отново да се овладее, връща му жеста на учтиво търпение, който той току-що й беше направил.