— Господарке — прошепва вулканът.
Тогава тя повторно посяга вътре в него и с въздишка на прастара скръб пронизва сърцето му с пръсти. В ръката ù сърцето се разсипва мигом на пепел, която вятърът за секунда отнася.
— Благодаря ти — казва вулканът, облекчението струи от него с последните вълни огън и умираща лава. — Благодаря ти, господарке моя.
— А кой сега ще вземе моето сърце? — пита тя, а вулканът се надига, възправя се и застива, достигайки хоризонта и превръщайки се чисто и просто в една планина.
Навярно дори се готви до отговори, но не може, защото вече се е вкаменил.
Рейчъл рухна на земята до краката на Джордж. Той все така притискаше Джей Пи плътно до гърдите си и не снемаше поглед от Кумико, изправена и сякаш замръзнала на място. Той извика името й още веднъж. И още веднъж.
Най-сетне тя явно го чу.
— Джордж?
— Аманда е в къщата! Влязла е да ни спасява!
Кумико вдигна очи към бушуващия огън.
— Да — каза. — Да, разбирам.
За един кратък странен миг, цялата й фигура сякаш трепва и се размива. Джордж не можа да се сети за по-подходяща дума за видяното. Впоследствие той се връщаше към този момент, взираше се в спомена, стараейки се да долови нещо отвъд видяното, защото наистина имаше усещането, че именно в онзи миг се беше случило най-важното. Джордж не знаеше, никога нямаше да узнае какво е точно то, но това моментно размиване на Кумико, онази секунда, в която тя едновременно и беше до него, и не беше, обозначаваше неизличимия момент, в който историята свърши. Момент, който за Джордж трая най-малко цяла вечност.
Но моментът всъщност трая едва секунда. Размиването изчезна толкова бързо, колкото беше започнало, но когато Кумико отново коленичи до него в тревата, Джордж усети, че тя е някак си различна, различна по някакъв неопределим начин, сякаш всички граници пред нея бяха паднали.
— Какво стана току-що? — попита той. — Нещо…
— Тя е в безопасност, Джордж — отвърна Кумико. — Аманда е в безопасност.
— Какво? От къде знаеш? От къде…?
Но тогава тя отново вдигна ръка към кожата на гърдите си и повторно прокара права линия по нея с нокътя на пръста си. Кожата й се отвори, процепът се разшири, за да разкрие…
— Кумико, не — прошепна Джордж. — Какво си сторила?
Тя сложи длани на страните му, сълзите бликаха от златните й очи.
— Ти ме спаси веднъж, Джордж. После с любовта си ме спаси и втори път.
После притисна устни до неговите и двамата се целунаха. Джордж усети вкуса й — вкус на шампанско и на полет, и на цветя, и на един току-що роден свят, и на мига, в който я беше видял за първи път и в който тя за първи път му беше казала името си, и всичко лумна като свръхново слънце, така ярко, че той стисна очи.
Когато ги отвори отново, тя беше изчезнала.
— Защо плачеш, grand-père? — попита Джей Пи, може би миг, а може би и цял живот по-късно. После прошепна енергично: — И защо си гол?
— Тя си отиде — рече той, неуспял да задържи думите неизречени.
— Кой?
Джордж изтри сълзите от очите си.
— Дамата, която току-що беше тук. Не можеше да остане повече — после се прокашля. — И сега твоят grand-père е много тъжен заради това.
Джей Пи примигна.
— Коя дама?
— Добре, това вече е наистина странно — каза Рейчъл и седна в тревата с такова изражение, сякаш се опитваше да осъзнае къде, да му се не види, се намира. Видя пожара и придоби напълно втрещен вид, а после видя и Джордж, и Джей Пи и видът стана още по-втрещен.
— Добре ли си? — попита Джордж.
Рейчъл изглежда прие въпроса напълно сериозно, даже сложи ръка върху гърдите си, за да провери дали сърцето й все още бие.
— Знаеш ли? — отвърна тя. — Мисля, че съм добре — после се изправи с леко залитане, но все пак стъпи здраво на крака. — Мисля, че съм наистина, ама наистина много добре — и се засмя. После се засмя отново.
— Maman! — изкрещя изведнъж Джей Пи, скочи от Джордж и се втурна към една фигура, която, колкото и да беше невъзможно това, тъкмо излизаше олюлявайки се от задната врата на горящата кухня. (От заключената задна врата на горящата кухня, мерна се за секунда в главата на Джордж).
Аманда.
Лицето и дрехите й бяха черни от дима, бялото на отчаяните й очи светеше комично ярко под дебелия пласт сажди. Тя кашляше в шепата си, но току–що беше излязла явно невредима от стената огън, останала сега зад гърба й.