— Джей Пи! — извика и тя и се затича, срещна детето на средата на моравата, грабна го и го вдигна в яростна прегръдка. После се запрепъва към Джордж. — Татко!
— Не мога да стана — отвърна той. — Краката ми…
— О, татко! — отвърна Аманда и го придърпа в саждената си прегръдка.
Джордж почувства, че в обятията на дъщеря му и последните му вътрешни прегради се сринаха.
— Тя си отиде — промълви той. — Отиде си.
— Знам — отвърна Аманда. — Знам.
— Тя си отиде.
И тогава Джордж почувства тази истина като куршум, забил се в сърцето му.
Аманда здраво притискаше баща си към гърдите си, докато той се разтърсваше от ридания, Джей Пи плюеше театрално, за да се почисти от саждите, омърляли го, докато беше целувал майка си, а Рейчъл стоеше права и наблюдаваше и тримата.
— Благодаря ти — прошепна й Аманда над главата на тресящия се от хлипове Джордж. Рейчъл я изгледа неразбиращо. Аманда кимна към Джей Пи.
— О — отвърна Рейчъл, обърна се пак към пожара и го загледа как гори. — Няма проблем. — После промълви сякаш на себе си: — Абсолютно никакъв проблем.
Чу се трясък и рязко шумене в момента, в който пожарникарите най-сетне, най-сетне насочиха маркучите си към огъня откъм улицата, към задния двор се понесе нежна мъглица от пара. Пламъците върху покрива на мига изчезнаха под водните струи и на тяхно място се закълби гъст пушек.
— Не можем да заобиколим сега — каза Аманда, когато едната страна на къщата се срина в пламтящ каданс върху алеята за автомобили отстрани. — Трябва да изчакаме, докато го изгасят.
— Un fue11 — повтори Джей Пи.
До момента feu-то беше горяло достатъчно дълго, така че на всички вече им беше неприятно горещо, затова Аманда нежно смъкна Веселото одеяло от раменете на сина си.
— Дали да не дадем това на grand-pere за малко?
— Той е гол — отбеляза щастливо Джей Пи.
Аманда наметна Джордж с одеялото и го покри добре.
— Всичко свърши — каза той.
— Знам, татко — отвърна Аманда, разтривайки гърба му. — Знам.
— Тя си отиде.
— Знам.
Той я погледна объркано.
— Ти пък откъде знаеш?
Но без да получи отговор, Рейчъл ги прекъсна:
— Аманда?
— Да?
— Би ли казала в службата, че в понеделник няма да дойда на работа?
— Занасяш ли ме нещо…?
— Моля те, Аманда, просто те моля. Като приятелка.
Аманда отново се закашля, без да сваля очи от Рейчъл.
— Да, добре, няма проблем.
— Всъщност — продължи Рейчъл и обърна гръб на пожара, — би ли им съобщила, че изобщо няма да се връщам на работа? — и тя обви ръце около тялото си, а Аманда все така я гледаше и се мъчеше да прецени какво в Рейчъл изведнъж я беше направило да изглежда толкова различна.
А после осъзна причината: Рейчъл изглеждаше свободна.
V.
Никой нямаше нужда от нея през следващия час, коридорът пред кабинета й случайно се беше опразнил, така че навярно щеше да й се размине, дори и ако си заключеше „случайно“ вратата за няколко минутки, така че какво толкова? Аманда закачи плочката си на стената в дъното на новия си кабинет, само за да я види как ще изглежда.
Изглеждаше… е, изглеждаше невероятно. И как иначе? Планината от думи на хоризонта, в птицата от пера на нощното небе отгоре, застинали завинаги така, че никога единият да не може да достигне другия, но и винаги — болезнено, красиво — да се гледат един друг. Изображение на тъгата, но и на покоя и на историята. Всеки от тях съзерцаваше любовта и това му носеше утеха.
Поне това беше начинът, по който Аманда обичаше да тълкува картината.
В края на краищата, нямаше как да държи плочката тук. Първо, беше твърде ценна. След смъртта на Кумико цените на няколкото оцелели, вече продадени плочки бяха ударили тавана, и макар плочката на Аманда да увеличаваше и бездруго оскъдния им брой, единственият друг човек, който знаеше за съществуването й, беше Джордж, на когото тя я беше показала в деня на погребението на Кумико. Беше притеснена, дори уплашена как ли ще реагира баща й на факта, че е крила плочката от него, но той каза, че я разбира напълно, разбира и желанието й да продължава да я пази в тайна.