Рей Бредбъри
Жени
Сякаш бе запалена светлина в зелена стая.
Океанът пламна. Бяла фосфоресценция се размърда и се надигна като мъгла над морето в есенна утрин. Мехури се надигнаха от гърлото на някакво скрито морско дефиле.
Бе като мълния, ако приемем морето за зелено небе. И усещаше. Бе стара и прекрасна. Издигна се лениво от дълбините. Черупка, тревичка, мехур, водорасло, проблясък, шепот. В недрата й се спотайваха подобни на мозъци корали, приличащи на очи семки на жълт келп, морска трева като коса. Растеше с приливите, с вековете, събираше и трупаше и съхраняваше в себе си самоличности и древна прах, мастила на октоподи и всички дребни неща на морето.
Докато не започна да усеща.
Бе блестящ зелен разум, дишащ в есенното море. Нямаше очи, но виждаше, нямаше уши, но чуваше, нямаше тяло, но чувстваше. Бе част от морето. И бидейки морска, можеше да бъде единствено жена.
По никакъв начин не приличаше на мъж или жена. Но имаше женско поведение — подмилкващо се, лукаво, потайно. Движеше се с женска грация. Съдържаше цялото коварство и злина на суетна жена.
Тъмни води се носеха и се смесваха със странна памет по пътя към различни течения. Във водата имаше карнавални маски, рогове, серпантини, конфети. Минаваха през цъфтящата маса на дългата зелена коса като вятър през клоните на старо дърво. Кори от портокал, салфетки, листа, черупки от яйца и обгорели съчки от нощни огньове на плажа — всички отпадъци от мършави хора, вървящи по самотните пясъци на островите-континенти, хора от каменни градове, които се понасяха с рев в метални демони по бетонни магистрали и изчезваха.
Зелената коса се издигна в прохладния утринен въздух, като проблясваше и се пенеше. Остана да лежи в мъртвото вълнение след дългото формиране в мрака.
Вслушваше се в брега.
Мъжът беше там.
Бе почернял от слънцето, със силни крака и здраво тяло. Всеки ден трябваше да слиза до морето, да влиза в него, да плува. Но той не помръдна. На пясъка имаше и жена — жена с черен бански, която лежеше до него, говореше тихо и се смееше. Понякога се държаха за ръце, понякога слушаха музика, звучаща от малко шумно устройство.
Фосфоресценцията увисна тихомълком на вълните. Сезонът бе към края си. Септември. Всичко затваряше.
Всеки момент можеше да си замине и да не се върне никога.
Днес трябва да влезе във водата.
Двамата лежаха сгорещени на пясъка. Радиото свиреше тихо, жената с черния бански се размърдваше от време на време, без да отваря очи.
Мъжът продължаваше да лежи, без да повдига глава. За възглавница използваше мускулестата си лява ръка. Пиеше слънчевите лъчи с лице, с отворена уста, с ноздри.
— Какво има? — попита той.
— Сънувах кошмар — отвърна жената с черния бански.
— Сънувала си посред бял ден?
— Не ти ли се е случвало да сънуваш следобед?
— Никога не сънувам. Никога през живота си не съм сънувал.
Тя продължи да лежи. Пръстите й трепереха.
— Господи, ама че ужасен сън беше.
— За какво?
— Не знам — отвърна тя, сякаш наистина не знаеше. Сънят бе толкова лош, че го беше забравила. И сега се мъчеше да си го спомни със затворени очи.
— Нещо за мен — рече той и се протегна лениво.
— Не — отвърна тя.
— Напротив, за мен е бил. Бил съм с някаква друга жена, ти си ни хванала и някъде в бъркотията се оказвам с куршум в главата или нещо такова.
Тя трепна неволно.
— Не говори така.
— Да видим — продължи той. — С каква жена бях? Мъжете предпочитат блондинки, нали така?
— Моля те, стига си се гаврил. Не ми е добре.
Той отвори очи.
— Нима сънят ти е подействал толкова силно?
Тя кимна.
— Винаги когато сънувам през деня, после не съм на себе си.
— Съжалявам. — Той хвана ръката й. — Мога ли да направя нещо за теб?
— Не.
— Да ти донеса сладолед? Кока-кола?
— Много мило от твоя страна, но не. Ще ми мине. Просто последните четири дни нещо не са наред. Вече не е като в началото на лятото. Нещо се случи.
— Но не помежду ни.
— Не, разбира се, че не — бързо рече тя. — Но нямаш ли чувството, че понякога местата се променят? Дори такива неща като кея, въртележките и тъй нататък. Дори хотдозите са с различен вкус тази седмица.
— Как така различен?
— Имат вкус на старо. Трудно ми е да ти го обясня, но изгубих апетит и вече искам почивката да свърши. Наистина. Сега най-много от всичко ми се иска да си ида у дома.
— Утре е последният ни ден. Знаеш колко много означава за мен тази допълнителна седмица.
— Ще се опитам да издържа — рече тя. — Само това място да не ми се струваше така странно и променено. Не знам. Изведнъж просто ме обзе желание да скоча и да избягам.