— Заради съня ли? Онзи с блондинката и внезапната ми кончина?
— Недей! Стига си говорил за смърт!
Тя се премести съвсем близо до него.
— Само да знаех какво беше…
— Спокойно. — Той я погали. — Ще те пазя.
— Не, не мен, а теб — прошепна тя в ухото му. — Имах чувството, че съм ти омръзнала… и си се махнал.
— Никога. Обичам те.
— Аз съм глупачка. — Тя се разсмя насила. — Господи, ама че съм глупачка!
Продължиха да лежат мълчаливо под слънцето. Небето се извисяваше над тях като похлупак.
— Знаеш ли — замислено рече той, — и аз донякъде долавям онова, за което говориш. Мястото наистина се е променило. Има нещо различно.
— Радвам се, че си го забелязал.
Той поклати сънено глава, усмихна се, затвори очи и се остави на слънцето.
— И двамата сме луди. И двамата сме луди. И двамата.
Тихо, една след друга, на плажа се плиснаха три вълни.
Следобедът продължаваше. Слънцето се движеше по небето бавно като по пасище. Яхтите се люлееха горещи и ослепително бели в залива. Вятърът носеше аромат на пържено месо и прегорял лук. Пясъкът шепнеше и се движеше като отражение в огромно топящо се огледало.
Радиото до тях дискретно мърмореше нещо. Двамата лежаха като черни стрели върху белия пясък. Не помръдваха. Само клепачите им потрепваха безпокойно, ушите бяха наострени за всеки шум. От време на време езиците им облизваха пресъхналите им устни. Мънички капчици пот избиваха на челата им, за да се изпарят от слънцето.
Той вдигна глава, без да отваря очи, заслушан в жегата.
Радиото въздъхна.
Той отново отпусна глава, за минута.
Тя го усети да се надига. Отвори едно око. Мъжът се подпираше на лакът и гледаше към кея, небето, водата, пясъка.
— Какво има?
— Нищо — отвърна той и отново легна.
— Има.
— Стори ми се, че чух нещо.
— Радиото.
— Не, не е радиото. Нещо друго.
— Нечие друго радио.
Той не отговори. Жената усети как ръката му се напряга и отпуска, напряга и отпуска.
— По дяволите. Ето пак.
И двамата се заслушаха; продължаваха да лежат.
— Не чувам нищо…
— Ш-ш-ш! — сгълча я той. — За Бога…
Вълните се разбиваха на брега — безмълвни огледала, купища топящо се шептящо стъкло.
— Някой пее.
— Какво?
— Кълна се, някой пееше.
— Глупости.
— Не, слушай.
Отново се заслушаха.
— Нищо не чух. — Изведнъж й стана много студено.
Той стана. Нямаше нищо в небето, на кея, на пясъка, на сергиите за хотдог. Само втренчена тишина, вятърът леко подухваше над ушите му, носеше се със светлината, гъделичкаше косъмчетата на ръцете и краката му.
Направи крачка към морето.
— Недей!
Той погледна към нея някак странно, сякаш я нямаше. Продължаваше да се вслушва.
Тя усили звука на радиото. Гръмнаха думи, ритъм и мелодия.
— … намерих си гадже за милион…
Лицето му се изкриви и той рязко вдигна ръка.
— Изключи го.
— На мен пък ми харесва! — Усили звука още повече. Защрака пръсти, залюля тяло, помъчи се да се усмихне.
Бе два часът.
Слънцето изпаряваше водата. Старият кей се протегна с шумен стон в жегата. Птиците бяха като заковани в горещото небе, без да могат да помръднат. Слънцето пронизваше зелените ликьори, миещи кея; удари, улови и полира белотата, носеща се върху накъдрената повърхност.
Бялата пяна, белият като скреж коралов мозък, жълтите келпови зеници, прахта във водата се размърдаха леко.
Почернелият мъж легна на пясъка до жената с черния бански.
Музиката се носеше като мъгла от водата. Нашепваше за дълбоки приливи и отминали години, за сол и пътешествия, за близки и познати странности. Звучеше като вода на плажа, като тих дъжд, като нежни движения в дълбините. Пееше с изгубен във времето глас от огромна раковина. Шепот и въздишка на вълни в изоставените коруби на натоварени със съкровища кораби. Шепот на вятър в гол череп, изхвърлен на горещия пясък.
Но радиото върху чаршафа свиреше по-силно.
Лека като жена, фосфоресценцията потъна уморено и се отдръпна. Оставаха само още няколко часа. Всеки момент можеха да си тръгнат. Само да влезе във водата, поне за миг, за съвсем кратък миг. Мъглата се размърда безшумно при идеята за лицето и тялото му във водата, дълбоко под повърхността. Уловен, задържан, дръпнат десет фатома надолу в потока, в който двамата се гърчат и въртят безумно, надолу към скритата бездна.
Водата отнема огъня от тялото му, белият коралов мозък, скъпоценните прашинки, солените воали поглъщат горещия дъх от разтворените му устни.
Вълните отнасят нежната променлива пяна на мислите й в плитчините, сгорещени като баня под лъчите на слънцето.