Не бива да си отива. Тръгне ли си сега, никога не ще се върне.
Сега. Студеният коралов мозък се носеше леко. Сега. Зовеше го през горещия неподвижен въздух на ранния следобед. Влез във водата. Хайде. Ела.
Жената с черния бански завъртя копчето на радиото.
— Внимание! — изкрещя кутията. — Днес и само днес можете да си купите нова кола при…
— Господи! — Мъжът се пресегна и спря писъците. — Трябва ли да е толкова силно!
— Така ми харесва — отвърна жената с черния бански, загледана през рамо към морето.
Три часът. Слънцето изпълваше цялото небе.
Плувнал в пот, той се изправи.
— Влизам да се изкъпя.
— Първо ще ми донесеш ли един хотдог?
— Не можеш ли да изчакаш да се топна?
— Моля те — нацупи се тя. — Сега.
— С всичко ли?
— С всичко. И ми донеси три.
— Три? Господи, ама че апетит! — Мъжът изтича към малкото кафене.
Тя го изчака да се отдалечи. Изключи радиото. Заслуша се. Не чу нищо. Гледаше към водата, докато от отблясъците и слънчевите зайчета не я заболяха очите.
Морето се бе успокоило. Само съвсем слаби вълнички отразяваха безкрайно слънчевите лъчи. Отново присви очи към водата и се намръщи.
Мъжът дотича обратно.
— По дяволите, ама че горещ пясък! Изгори ми стъпалата! — Просна се върху чаршафа. — Действай!
Тя взе единия хотдог и мълчаливо започна да го яде. След като свърши, му подаде останалите два.
— Вземи, дояж ги. Май очите ми са по-големи от стомаха ми.
Той мълчаливо почна да яде.
— Следващия път — каза, докато дъвчеше — не искай повече, отколкото можеш да поемеш. Ама че разхищение.
— Вземи, сигурно си жаден. — Тя отвори термоса. — Допий лимонадата.
— Благодаря. — Допи я. После плесна доволно с ръце. — Е, а сега скачам във водата.
Погледна нетърпеливо блестящото море.
— Само още нещо — внезапно се сети тя. — Ще ми вземеш ли бутилка плажно масло? Че това свърши.
— Няма ли в чантата?
— Всичкото свърши.
— Да беше ми казала, когато бях за хотдог — промърмори той. — Добре де. — И отново побягна, подскачаше по горещия пясък.
Когато се отдалечи, тя извади наполовина пълната бутилка плажно масло от чантата си, отви капачката и изля съдържанието, като внимателно го засипваше с пясък. През цялото това време гледаше към морето и се усмихваше. После стана, отиде до водата и погледна в морето, претърсваше безбройните мънички вълни.
Няма да го имаш, помисли си. Който или каквото и да си, той е мой и ти няма да го получиш. Не знам какво става. Нищо не знам. Знам само, че ще заминем с влака в седем вечерта. И утре няма да сме тук. Затова можеш просто да си стоиш и да чакаш, океан, море или каквото там си. Прави каквото искаш. Не можеш да се сравняваш с мен.
Взе едно камъче и го хвърли в морето!
— На ти! — извика.
Мъжът стоеше до нея.
— Ох! — Тя отскочи назад.
— Хей, какво ти става? Какво си мърмореше?
— Мърморех ли си? — изненада се тя. — Къде е маслото? Ще ми намажеш ли гърба?
Той напълни шепата си с жълтото масло и започна да масажира златистия й гръб. От време на време тя поглеждаше коварно морето и кимаше, сякаш казваше: „Ето, виждаш ли? Ха-ха, пукни се!“
— Готово. — Той й подаде бутилката.
Вече беше нагазил във водата, когато тя извика.
— Къде отиваш! Ела тук!
Той се обърна, сякаш я виждаше за първи път.
— За Бога, какво има?
— Преди малко яде и пи… не можеш да влизаш сега в морето, ще се схванеш!
Той се усмихна презрително.
— Бабини деветини.
— Въпреки това ела тук и изчакай поне час, чуваш ли? Няма да позволя да ти се схване крак и да се удавиш.
— Ох — с досада въздъхна той.
— Ела. — Тя се обърна и той я последва, като поглеждаше назад към морето.
Три часът. Четири.
Промяната настъпи в четири и десет. Жената с черния бански я забеляза и си отдъхна. Облаците се събираха от три часа. Сега внезапно от залива се спусна мъгла. Рязко застудя. Задуха вятър. Появиха се още по-тъмни облаци.
— Ще завали — каза тя.
— Май страшно се радваш — отбеляза той, седеше със скръстени ръце. — Последен ден ни е, а ти се радваш на облаците.
— Синоптикът каза, че ще има бури цяла нощ и утре — призна тя. — Май няма да е зле да си тръгнем довечера.
— Ще останем, може пък да се изясни. Много ми се иска още един ден плуване. Днес още не съм влизал във водата.
— Затова пък си приказвахме и ядохме, прекарахме си чудесно. Виж само как мина времето.
— Да — рече той, разглеждаше ръцете си.
— Виж ти! Капна ми на носа! — Разсмя се глупаво на капката. Очите й отново бяха блеснали и млади. Почти тържествуваше. — Ах, дъжд!