— Защо си толкова радостна? Какво му е хубавото на дъжда?
— Ставай, заваля! Помогни ми да съберем чаршафите. Ще трябва да тичаме!
Той бавно вдигна чаршафа, потънал в мисли.
— Дори не поплувах за последно, по дяволите. Отивам да се топна. — Усмихна й се. — Само за минутка!
— Не. — Тя пребледня. — Ще настинеш и ще трябва да те лекувам!
— Добре, добре. — Обърна гръб на морето. Дъждецът продължаваше да вали.
Тя тръгна пред него към хотела. Тихичко си затананика нещо.
— Чакай малко! — каза той.
Тя замръзна. Не се обърна. Само чу гласа му.
— Има някой във водата! — извика той. — Дави се!
Тя не помръдна. Чу го как се отдалечава тичешком.
— Изчакай ме! — извика той. — Веднага се връщам! Там има някой! Май е жена!
— Спасителите ще я измъкнат!
— Как ли не! Няма ги вече, късно е! — Тичаше надолу към брега, към морето, към вълните.
— Върни се! — изкрещя тя. — Там няма никого! Недей! Недей!
— Не се безпокой, веднага се връщам! — извика той. — Тя се дави, не разбираш ли?
Мъглата се сгъсти, дъждът заваля по-силно, бяла светлина припламна във вълните. Той тичаше, жената с черния бански тичаше след него, изпускаше плажни принадлежности по пътя, плачеше със сълзи.
— Недей! — Тя протегна ръце.
Той скочи в надигналата се тъмна вълна.
Жената с черния бански остана да чака в дъжда.
В шест часа слънцето залезе някъде зад черните облаци. Дъждът барабанеше тихо по водата.
Под водата се движеше бяла светлина.
Нежната форма, пяната, морската трева, дългите кичури странна зелена коса лежаха в плитчините. Сред проблясващите искрици, дълбоко под водата, беше мъжът.
Крехки. Мехурчетата пяна се надигаха и се пукаха. Белият като скреж коралов мозък иззвъня от допир на камъче с мисъл, изчезнала тъй бързо, както се бе появила. Мъже. Крехки. Чупят се като кукли. Не стават за нищо, съвсем за нищо. Една минута под водата и им прилошава, не ти обръщат внимание, повръщат, започват да ритат, а после изведнъж просто лягат, без да правят нищо. Абсолютно нищо. Странно. И много разочароващо след толкова дни чакане.
Какво да прави с него? Главата му се люлее отпуснато, устата му е отворена, клепачите му са отпуснати, очите — изцъклени, кожата му пребледнява. Глупав мъж, събуди се! Събуди се!
Водата се понесе край него.
Мъжът лежеше отпуснато, вяло, с широко отворена уста.
Фосфоресценцията, зелената коса се оттеглиха.
Бе пуснат. Една вълна го върна на безмълвния бряг. Обратно при жена му, която го чакаше в студения дъжд.
Дъждът валеше върху черните води.
Далеч под оловното небе, от потъналия в здрач бряг, се разнесе женски писък.
Ах… древната прах се размърда бавно във водата… нима не е типично по женски? Сега и тя не го иска!
В седем часа дъждът се усили. Настъпи нощ и стана толкова студено, че хотелите по крайбрежието трябваше да включат отоплението.