Събудих се. Беше ден. Намирах се на непознато чисто място с две легла, завеси, телевизор, и баня. Приличаше на стая в мотел. Станах и отворих вратата. Навън имаше сняг и лед. Затворих вратата и се огледах. Не намерих обяснение на ситуацията. Нямах представа къде се намирам. Имах ужасен махмурлук и се чувствах потиснат. Взех телефона и набрах номера на Лидия в Лос Анджелис.
— Маце, не знам къде се намирам!
— Нали отиде в Канзас Сити?
— Да. Но сега не знам къде се намирам, разбираш ли? Отворих вратата, погледнах навън и там имаше само едно замръзнало шосе, сняг и лед!
— Къде беше отседнал?
— Последно си спомням, че бях в някаква стая в женското общежитие.
— Ами сигурно си се изложил и са те преместили в мотел. Не се тревожи. Някой ще дойде да те вземе.
— Господи, няма ли да ми съчувстваш поне малко?
— Ами, ти си се изложил. Ти постоянно, винаги се излагаш.
— Как така „постоянно, винаги“?
— Просто си кофти пияч — обясни Лидия. — Вземи си горещ душ.
И затвори.
Легнах на леглото. Беше хубава мотелска стая, но й липсваше индивидуалност. Нямаше да взема горещ душ, по дяволите. Почудих се дали да не пусна телевизора.
Накрая заспах…
На вратата се почука. Отвън стояха две лъскави колежанчета, готови да ме закарат на летището. Седнах на ръба на леглото, за да си обуя обувките.
— Имаме ли време за едно-две питиета в бара на летището, преди да излетя? — попитах.
— Естествено, господин Чинаски — отвърна едното момче. — Както кажете.
— Добре — рекох аз. — Хайде да се измитаме тогава.
8
Прибрах се, правих любов с Лидия няколко пъти, после се скарахме и късно една сутрин излетях от Лос Анджелис за Арканзас, където имах литературно четене. Извадих късмет, че до мен не седеше никой. Когато капитанът се представи по уредбата, на мен ми се счу, че се казва капитан Къркан. После стюардесата мина покрай мен и аз си поръчах питие.
Бях сигурен, че познавам едната от стюардесите. Тя живееше в Лонг Бийч, беше чела някои от книгите ми и ми беше изпратила писмо, в което имаше нейна снимка и телефонен номер. Познах я от снимката. Така и не бяхме успели да се видим, но няколко пъти й се бях обаждал, а в една пиянска вечер направо си бяхме крещели по телефона.
Тя стоеше отпред и се правеше, че не ме вижда, а аз й зяпах задника, прасците и гърдите.
Сервираха обяд и вино, но виното само ми прогори гърлото, така че си поръчах два коктейла „Блъди Мери“.
Когато пристигнахме в Арканзас, се прехвърлих в малък двумоторен самолет. Витлата се завъртяха и целите крила започнаха да се тресат. Сякаш всеки момент щяха да паднат. Излетяхме и стюардесата попита дали някой иска нещо за пиене. Към този момент вече всички искаха нещо за пиене. Тя се заклатушка по пътеката, за да сервира. После извика:
— ПИЙТЕ! ЩЕ КАЦАМЕ!
Пихме и кацнахме. След петнайсет минути пак излетяхме. Стюардесата попита дали някой иска нещо за пиене. Пак всички искаха нещо за пиене. След малко тя пак извика:
— ПИЙТЕ! ЩЕ КАЦАМЕ!
На летището ме посрещнаха професор Питър Джеймс и жена му Селма. Тя приличаше на кинозвезда, но беше много по-стилна.
— Изглеждаш страхотно — каза ми Джеймс.
— Не, жена ти изглежда страхотно.
— Имаш два часа преди четенето.
Пийт ни откара до къщата им. Беше на две нива — стаята за гости беше на по-ниското. Показаха ми спалнята на долния етаж.
— Гладен ли си? — попита ме Пийт.
— Не, повръща ми се.
Качихме се горе.
Зад кулисите, точно преди началото на четенето, Пийт напълни кана с водка и портокалов сок.
— Една възрастна жена организира тези четения. Ще се надриска, ако разбере, че пиеш. Тя е добра старица, но все още си мисли, че поезията е за залези и птици в полет.
Излязох и четох. Късметът ми все още работеше. Публиката беше като всяка друга публика: не знаеха как да приемат някои от най-добрите стихотворения, а на други се смееха на неподходящи места. Продължих да чета и да си наливам от каната.
— Какво е това, което пиеш?
— Това? — отвърнах. — Портокалов сок, смесен с живот.
— Имаш ли си приятелка?
— Не, девствен съм.
— Защо поиска да станеш писател?
— Следващият въпрос, моля.
Почетох още малко. Разказах им, че съм долетял със самолет, пилотиран от капитан Къркан. Разказах им, че когато съм в добра умствена форма, веднага измивам чинията, от която съм ял. Прочетох още няколко стихотворения. Продължих да им чета, докато каната свърши. Тогава им казах, че това е краят на четенето. Дадох няколко автографа и потеглихме към къщата на Пийт, където щеше да има купон.