След вечеря купихме само още една бутилка вино. Изпихме я бавно в нейното легло, пред огромния телевизор. Първото предаване беше тъпо. Второто беше по-сносно. За сексуален маниак и за умствено изостанало селянче. Един луд доктор беше трансплантирал главата на сексуалния маниак върху раменете на умствено изостаналото селянче и то започна да търчи из провинцията с две глави и да прави всякакви ужасни неща. Това много ме зарадва.
След бутилката вино и момчето с двете глави аз се качих върху Дебра и за разнообразие се представих добре. Получи се продължителен, енергичен галоп, изпълнен с неочаквани обрати, преди най-сетне да се изпразня в нея.
На сутринта Дебра ме помоли да остана у тях и да чакам да се върне от работа. Обеща да сготви нещо вкусно за вечеря.
— Добре — съгласих се аз.
След като тя тръгна, се опитах да поспя още малко, но не успях. Мислех си за Деня на благодарността — как щях да й кажа, че няма как да бъда с нея? Това ме притесняваше. Станах и обиколих къщата. Взех си вана. Но нищо не помогна. Може би Айрис щеше да размисли, или пък самолетът й щеше да се разбие. Можех да се обадя на Дебра дори сутринта в Деня на благодарността, за да й кажа, че все пак ще дойда.
Продължих да обикалям, като се чувствах все по-зле. Сигурно защото бях останал да спя, вместо да се прибера. Все едно продължавах агонията. И изобщо, защо бях такова лайно? Адски ме биваше да вкарвам хората в някакви гадни филми. Защо го правех, а? Да не би да се опитвах да си върна за нещо? Докога щях да се залъгвам, че това е някакво проучване на женската природа? Не — аз просто оставях нещата да се случват, без да се замислям за последствията. Не мислех за нищо друго освен за задоволяването на собствените си евтини, егоистични желания. Държах се като разглезен гимназист. Държах се по-зле от всяка курва — курвите взимат само парите и нищо повече. А аз си играех с живота и душата на хората, както си исках. Как изобщо можех да се наричам човек? Как можех да пиша стихотворения? От какво бях направен? Аз бях просто някаква селска версия на маркиз Дьо Сад — но без неговия интелект. Дори убийците бяха по-прями и честни в живота си, отколкото бях аз. Дори изнасилвачите. Нямаше никакво съмнение, че не искам някой да си играе с моята душа, да й се подиграва и да я изнасилва; в това не се съмнявах. Значи бях истински боклук. Докато обикалях напред-назад, окончателно се уверих, че съм такъв. Боклук. А най-лошото беше, че се представях точно за това, което не съм — за добър човек. Влизах в живота на хората, защото те ми се доверяваха. Вършех си мръсната работа по най-лесния начин. Все едно пишех книга за любовния живот на хиената.
Спрях по средата на стаята, изненадан от мислите си. Седнах на ръба на леглото и установих, че плача. Пипнах сълзите си с ръце. Главата ми се въртеше, но не се чувствах луд. Изобщо не разбирах какво ставаше с мен.
Вдигнах телефона и набрах номера на Сара в нейното заведение за здравословно хранене.
— Имаш ли работа? — попитах.
— Не, току-що отворих. Добре ли си? Звучиш малко странно.
— Защото съм на дъното.
— Какво стана?
— Ами казах на Дебра, че ще прекарам Деня на благодарността с нея. Тя разчита на това. Но сега възникна нещо друго.
— Какво?
— Ами, аз не съм ти казвал за това. Както знаеш, двамата с теб все още не сме правили секс. Сексът променя нещата.
— Какво е станало?
— В Канада се запознах с една кючекчийка.
— Така ли? И се влюби в нея?
— Не, не съм се влюбил.
— Чакай, имам клиент. Можеш ли да задържиш за малко?
— Добре…
Седях, притиснал слушалката към ухото си. Още бях гол. Погледнах пениса си и помислих: „Мръсно копеле! Знаеш ли колко болка причиняваш с тъпия си глад?“
Поседях пет минути, като държах слушалката до ухото си. Поне нямаше аз да плащам сметката за телефона.
— Готово — каза Сара. — И какво?
— Ами когато бях във Ванкувър, казах на кючекчийката, че може да дойде да ме види в Лос Анджелис.
— Е, и?
— Ами нали ти казах, вече бях обещал на Дебра, че ще прекарам Деня на благодарността с нея…
— Ти и на мен обеща — рече Сара.
— Честно?
— Е, беше пиян. Каза, че като всички американци и ти не обичаш да оставаш сам на празниците. Целуна ме и ме попита дали не искам да прекараме заедно Деня на благодарността.
— Извинявай, не си спомням…
— Няма нищо. Чакай, че идва още един клиент…