Оставих слушалката и отидох да си налея нещо за пиене.
Докато се връщах в спалнята, видях увисналия си корем в едно огледало. Беше грозен и отвратителен. Защо ме търпяха жените?
Хванах слушалката с едната ръка, а с другата надигнах чашата с вино. Сара се върна на линията.
— Добре. И какво?
— Ами после стана така. Онази вечер ми се обади кючекчийката. Тя всъщност не е кючекчийка, а сервитьорка. Съобщи ми, че ще дойде в Лос Анджелис, за да прекара Деня на благодарността с мен. Звучеше много щастлива.
— Трябваше да й кажеш, че имаш ангажимент.
— Ами не й казах.
— Защото нямаш кураж.
— Айрис има страхотно тяло.
— В живота има и други неща освен страхотното тяло.
— Както и да е. Сега трябва да кажа на Дебра, че не мога да бъда с нея на Деня на благодарността, а не знам как.
— Къде си?
— В леглото на Дебра.
— А къде е Дебра?
— На работа — отвърнах аз и изхлипах.
— Ти си голям ревльо, бе — заяви Сара.
— Знам. Но трябва да й кажа. И това ме побърква.
— Сам си се забъркал. И сам трябва да се оправиш.
— Помислих си, че ще ми помогнеш, ето защо ти се обадих.
— Какво искаш да направя? Да ти сменя пелените? Да й се обадя вместо теб?
— Не, няма нужда. Аз съм мъж. Сам ще й се обадя. Ще й се обадя веднага. Ще й кажа цялата истина. Веднага ще приключа с тази шибана история!
— Добре. После ми разправи как е минало.
— Всичко е заради детството ми, нали разбираш. Така и не познах любовта…
— Обади ми се по-късно — каза Сара и затвори.
Налях си още една чаша вино. Не можех да разбера какво е станало с живота ми. Бях изгубил интерес към духовните неща, бях изгубил и интерес към светските неща, бях изгубил и твърдата си защитна обвивка. Бях изгубил чувството си за хумор по отношение на чуждите проблеми. И си ги исках обратно. Исках нещата в живота ми да вървят лесно. Но някак си знаех, че това няма да се върне — поне не веднага. Бях обречен да продължа да се чувствам така — виновен и беззащитен.
Опитах се да си внуша, че чувството за вина е някаква болест. Всъщност мъжете без чувство за вина успяваха в живота. Мъже, които бяха способни да лъжат и да мамят, които знаеха всички мръсни номера. Кортес например. Той изобщо не се е ебавал. Нито Винс Ломбарди. Но колкото и да разсъждавах в тази посока, все ми беше гадно. Реших да приключа веднъж завинаги. Бях готов за това. За изповедалнята. Щях отново да стана католик. Да си кажа всичко, за да ми олекне, а после да чакам опрощение. Допих виното и се обадих в офиса на Дебра.
Вдигна Теси.
— Здрасти, миличка! Обажда се Ханк! Как си, какво става?
— Всичко е наред, Ханк. Ти как си?
— И при мен всичко е наред. Ти нали не ми се сърдиш?
— Не, Ханк. Беше си малко гадно, ха-ха-ха, но беше забавно. Нека си остане нашата малка тайна.
— Благодаря ти. Нали знаеш, че всъщност не съм…
— Знам.
— Ами добре, аз всъщност исках да говоря с Дебра. Там ли е тя?
— Не, тя е в съда, записва едно заседание.
— Кога ще се върне?
— Обикновено, след като е ходила в съда, не се връща в офиса. Искаш ли и предам нещо, ако все пак се върне?
— Не, Теси, благодаря ти.
Ето. Дори нямах възможност да се поправя. Изповедален запек. Комуникационен спек. Имах сериозни, много сериозни проблеми.
Изпих още една чаша вино. Бях готов да дръпна завесата и да покажа всичко. Но сега трябваше да остана на тъмно. Ставаше ми все по-зле. Депресията и суицидните настроения често са резултат от неправилно хранене. Но в последно време аз се хранех добре. Не бях забравил онова време, когато преживявах с едно шоколадче на ден, докато изпращах ръкописите на разказите си до Atlantic Monthly и Harper’s. Тогава не можех да мисля за друго, освен за храна. Когато тялото гладува, и умът изнемощява. Но в последно време за разнообразие се хранех адски добре и пиех адски добро вино. А това означаваше, че най-вероятно си мисля самата истина. Всички си въобразяват, че са специални, привилегировани, че са изключения от правилото. Дори дъртата вещица, която полива мушкатото на верандата. Аз също се смятах за изключителен, защото на петдесет бях успял да се измъкна от фабриките и да стана поет. Голяма работа. И какво? Веднага бях започнал да пикая на главите на всички, точно както правеха с мен шефовете ми, когато аз бях безпомощен. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах в крайния извод: аз бях един разглезен еблив алкохолик, който на всичко отгоре беше почти неизвестен.