96
Докато Айрис беше при мен, не се случи нищо особено. Пиехме, хранехме се, чукахме се. Не се карахме за нищо. Ходехме на дълги разходки с колата по брега и обядвахме в капанчета с морски дарове.
Не се занимавах да пиша. Има моменти, когато е най-добре да не пипваш пишещата машина. Добрият писател знае кога да не пише. Всеки може да трака по клавишите. Не че умеех да печатам много бързо на пишеща машина; освен това не владеех нито правописа, нито граматиката. Но поне знаех кога да не пиша. То беше като чукането. Налага се от време на време да дадеш почивка на старата глава.
Имах един стар приятел, който от време на време ми пишеше писма — казваше се Джими Шанън. Той пишеше по шест романа на година, всичките за кръвосмешението. Нищо чудно, че умираше от глад. Моят проблем беше, че не можех да наредя на куровата си глава да си почине така, както го правех с писателската. Жените винаги идват само на серии, така че човек трябва да се възползва максимално от серията, преди да се появи някой друг с неговата си глава. Мисля, че когато спрях да пиша за десет години, беше един от най-хубавите периоди в живота ми. (Предполагам, че според някои критици е бил и един от най-хубавите периоди в живота на читателите.) Десет години почивка, и за двете страни. Какво ли щеше да стане, ако бях спрял да пия за десет години?
Стана време да кача Айрис Дуарте обратно на самолета. Тя си тръгваше със сутрешен полет, което малко усложняваше нещата. Аз бях свикнал да ставам на обяд — това беше отлично средство срещу махмурлука и щеше да добави пет години към живота ми. Докато я карах към международното летище в Лос Анджелис, не чувствах тъга. Сексът беше чудесен; имаше и смях. Почти не си спомнях по-цивилизован период от живота си — никой от двама ни не предяви някакви изисквания, но имаше топлота, имаше чувства, а не просто мъртво месо, което се съвкупява с друго мъртво месо. Ненавиждах свободния секс, какъвто се прави в Лос Анджелис, в Холивуд, Бел Еър, Малибу, Лагуна Бийч. Непознати, които си остават непознати и след това — като в гимнастически салон, пълен с безименни тела, които мастурбират едно с друго. Хората без морал често се смятаха за по-свободни, но най-често просто бяха лишени от способността да чувстват и да обичат. Така прегръщаха свободния секс. Мъртви, които чукат други мъртви. В тяхната игра нямаше риск или хумор — бяха трупове, които чукат трупове. Моралът ограничава, но той все пак се основава на някакъв човешки опит, който се предава през вековете. Някои от моралните закони са поробвали хората във фабриките, в църквите и държавата. Но други закони просто са проява на здрав разум. Животът е като градина, пълна с отровни плодове и ядивни плодове. Човек трябва да се научи кои да бере и да яде и кои да не пипа.
Преживяването с Айрис беше чудесно и задоволяващо, но нито аз бях влюбен в нея, нито тя в мен. От друга страна, на мен ми беше по-лесно да чувствам, отколкото да не чувствам. Така че чувствах нещо. Седяхме във фолксвагена на паркинга на летището. Имаше още време до полета. Бях включил радиото. Брамс.
— Ще те видя ли пак? — попитах.
— Не мисля.
— Искаш ли да пием по нещо в бара?
— Покрай теб се пропих, Ханк. Нямам сили да ходя.
— Дали е само от пиенето?
— Не.
— Тогава да отидем да пием нещо.
— Да пием, да пием, да пием! Само за това ли можеш да мислиш?
— Не, но пиенето е добър начин за запълване на времето, например в момента.
— Не можеш ли да застанеш пред живота, без да си пиян?
— Мога, но предпочитам да не го правя.
— Това е бягство.
— Всичко е бягство: да играеш голф, да спиш, да ядеш, да ходиш, да спориш, да бягаш за здраве, да дишаш, да се чукаш…
— Да се чукаш?
— Слушай, държим се като гимназисти. Хайде да те изпратя до самолета.
Не вървеше добре. Искаше ми се да я целуна, но усещах някаква стена. Предположих, че на Айрис просто й е чоглаво. И на мен ми беше чоглаво.
— Добре де — каза тя. — Ще отида да се чекирам и после ще отидем да изпием по нещо. А после ще отлетя завинаги — гладко, леко и безболезнено.
— Супер! — казах аз.
И точно така стана.
Дотам и обратно: булевард „Сенчъри“, надолу до „Креншоу“, нагоре по Осмо авеню, а после по „Арлингтън“ до „Уилтън“. Реших да си прибера прането и завих надясно по булевард „Бевърли“, влязох в паркинга зад пералня „Силвърет“ и оставих там фолксвагена. През това време край колата мина чернокожо момиче с червена рокля. Въртеше си задника по някакъв невероятен начин — с великолепно, невиждано движение. После се скри зад сградата. Движеше се точно както трябва; все едно животът беше дал на няколко жени нещо специално, а на останалите — не. Момичето притежаваше точно това неописуемо специално нещо.