Слязох от колата, направих крачка встрани и отново я загледах. Видях как спря и се обърна. Момичето не продължи — застана неподвижно и ме загледа през рамо. Влязох в пералнята. Когато излязох с нещата си, тя ме чакаше до фолксвагена. Оставих нещата си на предната седалка. После заобиколих колата до мястото на шофьора. Тя застана пред мен. Беше някъде на двайсет и седем, с много кръгло и безизразно лице. Застанахме много близо един до друг.
— Видях, че ме гледаш. Защо ме гледаше?
— Извинявам се. Не исках да те обидя.
— Искам да знам защо ме гледаше. Гледаше ме адски втренчено.
— Виж, ти си красива жена. Имаш прекрасно тяло. Забелязах те и се загледах в теб. Без да искам.
— Искаш ли да се видим тази вечер?
— Ами това би било страхотно. Но вече имам среща с друга жена. Точно тази вечер.
Заобиколих я, отворих вратата и седнах в колата. Тя се отдалечи. Чух как си прошепна:
— Тъпо бяло копеле.
Отворих пощата — нищо. Трябваше да събера сили. Нещо важно ми липсваше. Погледнах и в хладилника — нищо. Излязох навън, качих се във фолксвагена и отидох до магазина за алкохол Blue Elephant. Купих си бутилка Смирноф и малко 7-UP. Докато карах обратно към къщи, по средата на пътя се сетих, че съм забравил да си купя цигари.
Завих на юг по авеню „Уестърн“, наляво по булевард „Холивуд“ и надясно по „Серано“. Исках да намеря някой магазин за цигари. Но на ъгъла на „Серано“ и „Сънсет“ стоеше друго чернокожо момиче — с черни обувки на високи токчета и жълта минипола. Под жълтата минипола се виждаха сини бикини. Тя тръгна по тротоара, а аз подкарах край нея. Тя се преструваше, че не ме забелязва.
— Ей, бейби!
Тя спря. Отбих до бордюра. Тя се приближи до колата.
— Как си? — попитах.
— Добре.
— Да не си агент? — попитах.
— Какво?
— Как да разбера дали не си ченге? — поясних.
— А аз как да разбера дали ти не си ченге?
— Погледни ми лицето. Приличам ли ти на ченге?
— Добре де — каза тя. — Завий до ъгъла и паркирай. Там ще се кача.
Завих зад ъгъла, покрай закусвалнята Mr. Famous. Тя настигна колата, отвори вратата и се качи.
— Какво искаш? — попита.
Беше към средата на трийсетте, а точно по средата на усмивката й блестеше един голям златен зъб. Никога нямаше да остане без работа.
— Свирка — отвърнах аз.
— Двайсет долара.
— Добре, да тръгваме.
— Карай по „Уестърн“ до „Франклин“, завий наляво и после надясно по „Харвард“.
Когато стигнах до „Харвард“, там нямаше къде да паркирам. Накрая паркирах на забранено място и двамата слязохме.
— След мен — каза ми тя.
Стигнахме до висок блок, който се разпадаше. Точно преди входа тя сви надясно и аз я последвах по циментирано стълбище, без да откъсвам очи от задника й. Странна работа — всички си имат гъз. Този факт почти ме натъжи. Но аз не исках гъза й. Последвах я по един коридор и по още едни стълби. Вместо с асансьора се качвахме по някакво аварийно стълбище. Нямах представа защо го правим. Но пък трябваше да спортувам — особено ако възнамерявах да пиша големи дебели романи, когато остарея, както Кнут Хамсун.
Най-сетне стигнахме до нейния апартамент и тя извади ключа. Хванах я за ръката.
— Чакай малко — казах.
— Какво?
— Нали вътре няма две чернилки, които да ме пребият и да ме оберат?
— Не, няма никой. Живея с една приятелка, а тя не си е вкъщи. На работа е, в супермаркета на „Бродуей“.
— Дай ми ключа.
Бавно отворих вратата, а после я изритах, така че да се отвори широко. Погледнах вътре. Носех си желязото, но не го извадих. Тя затвори вратата.
— Ела в спалнята — рече.
— Чакай малко…
Рязко отворих вратата на един гардероб, протегнах ръка и разрових дрехите. Нищо.
— На какви лайна си бе, човече?
— Не съм на никакви лайна!
— О, Боже…
Изтичах в банята и дръпнах завесата на душа. Нищо. Отидох в кухнята и дръпнах найлоновата завеска под умивалника. Там имаше само мръсна, препълнена пластмасова кофа за боклук. Проверих и другата спалня, в която също имаше гардероб. Надзърнах дори под леглото: имаше една празна бутилка от безалкохолно. Накрая пак излязох в коридора.