— Искам да си тръгваш, човече.
— Какво става бе, Боби?
— Искам да се прибираш у вас.
Измъкнах се от нея, станах, отидох в дневната и се облякох.
— Ей, пич — казах на Боби. — Какво ти стана?
— Просто искам да си ходиш.
— Добре де, добре…
Върнах се вкъщи. Струваше ми се, че съм качил Айрис Дуарте на онзи самолет много, много отдавна. Сигурно вече се беше прибрала във Ванкувър. Мамка му. Лека нощ, Айрис Дуарте.
97
Получих писмо по пощата. Беше пуснато от Холивуд.
Скъпи Чинаски,
Току-що прочетох почти всичките ти книги. Аз съм машинописка и работя на авеню „Чероки“. Закачих снимката ти на стената зад бюрото си — един плакат от твое четене. Хората ме питат: „Кой е този?“ А аз казвам: „Гаджето ми.“ И те казват: „Боже Господи!“
Дадох на моя шеф да прочете твоя сборник с разкази. „Трикракото животно“, и той каза, че не му харесва. Каза, че не можеш да пишеш. Каза, че било евтино и мръсно. Доста се ядоса.
Както и да е, аз харесвам твоите работи и искам да се запознаем. Казват, че ме бива. Искаш ли да провериш?
Беше ми написала два телефонни номера — в работата и вкъщи. Когато прочетох писмото, беше към 2:30 следобед. Позвъних на служебния.
— Да? — отговори женски глас.
— Може ли Валенсия?
— Аз съм.
— Аз съм Чинаски. Получих писмото.
— Знаех си, че ще се обадиш.
— Имаш секси глас — казах.
— И ти — отвърна тя.
— Кога мога да те видя? — попитах.
— Ами за довечера нямам планове.
— Хубаво. Искаш ли да се видим довечера?
— Добре — рече тя. — Ще се видим след работа. Да се чакаме в един бар на авеню „Кахуенга“, казва се The Foxhole. Нали го знаеш?
— Да.
— Нека се срещнем там към шест…
Отидох с колата и паркирах пред The Foxhole. Запалих си цигара и поседях в колата. После излязох и отидох в бара. Коя беше Валенсия? Застанах на прага, а никой не се обърна към мен. Тогава отидох до бара и си поръчах водка с тоник. Едва тогава чух името си:
— Хенри?
Обърнах се и видях блондинка, която седеше сама в едно сепаре. Взех си питието и отидох да се настаня при нея. Беше на около трийсет и осем години и хич не я биваше. Беше отпусната и доста дебела. Гърдите й бяха много големи и уморено висяха. Имаше късо подстригана руса коса. Носеше много грим и изглеждаше изтощена. Беше с панталони, блуза и ботуши. Бледосини очи. И на двете ръце имаше по много гривни. Лицето й не разкриваше нищо, макар че може би някога е било красиво.
— Беше адски тъп ден — каза ми тя. — Окапаха ми пръстите от печатане.
— Ако искаш, да го отложим за друга вечер, когато се чувстваш по-добре — предложих аз.
— Не, мамка му, нищо ми няма. Ще пийна още едно и ще живна — рече Валенсия и махна на сервитьорката. — Още една чаша вино!
Пиеше бяло вино.
— Как върви писането? — попита после. — Имаш ли нови книги?
— Не, но работя по един роман.
— Как ще се казва?
— Още няма заглавие.
— Ще бъде ли хубав?
— Не знам.
Известно време и двамата мълчахме. Аз си допих водката с тоник и си поръчах още една. Валенсия просто не беше мой тип — във всякакъв смисъл. Просто не ми беше приятна. Има и такива хора — намразваш ги в момента, в който ги видиш.
— В службата има една японка. Прави всичко възможно, за да ме уволнят. Аз съм гъста с шефа, но тази кучка адски ми трови живота. Някой ден ще я изритам право по гъза.
— Откъде си?
— От Чикаго.
— Не обичам Чикаго — казах аз.
— Аз обичам Чикаго — заяви тя.
Довърших си питието и тя довърши нейното. После побутна сметката към мен:
— Ще платиш ли? Ядох и салата от скариди.
Извадих си ключа, за да отворя колата.
— Това ли ти е колата?
— Да.
— И смяташ, че ще се возя в такава стара кола?
— Виж, ако не ти се качва, недей.
Валенсия се качи. Когато подкарах, извади огледало и започна да си оправя грима. До вкъщи не беше далеч. Паркирах.
Когато влязохме, тя каза:
— Тук е мръсно. Трябва да накараш някой да го оправи малко.
Извадих водката и бутилка тоник и налях две питиета. Валенсия си свали ботушите.
— Къде ти е пишещата машина?