— Ало? — отговорих аз.
— Ти ли си Хенри Чинаски? — попита млад мъжки глас.
— Да.
— Хенри Чинаски, писателят?
— Аха.
— Честно?
— Аха.
— Ей, ние сме едни момчета от Бел Еър и адски се кефим на нещата ти, човече! Толкова ти се кефим, че ще те възнаградим, човече!
— Така ли?
— Да, ще ти дойдем на гости с малко бира!
— Заврете си бирата в гъза.
— Какво?
— Казах да си заврете бирата в гъза! — повторих.
Затворих телефона и се върнах при Сара.
— Кой беше? — попита тя.
— Току-що загубих трима-четирима читатели от Бел Еър. Но си струваше.
Когато пуйката се опече, аз я извадих от фурната, сложих я на един поднос, махнах пишещата машина и всичките си листа от масата в кухнята и преместих пуйката на нея. Започнах да я режа, докато Сара сипваше зеленчуците. Седнахме да вечеряме. Напълних си чинията, а Сара напълни своята. Храната изглеждаше добре.
— Надявам се онази с циците да не дойде пак — каза внезапно Сара.
Изглеждаше много притеснена от тази мисъл.
— Ако дойде, ще й дам парчето.
— Какво?
— Парчето — повторих и посочих към пуйката. — Нейното парче от пуйката. Може да гледаш, ако искаш.
Сара изпищя и скочи на крака. Цялата трепереше. После избяга в спалнята. Погледнах към чинията си. Не ми се ядеше. Пак бях натиснал някакво погрешно копче. Отидох и седнах в дневната с чашата си. Почаках петнайсет минути и прибрах пуйката и зеленчуците в хладилника.
На следващия ден Сара се прибра у тях, а към три следобед аз си направих сандвич със студена пуйка. Към пет на вратата ми започна да се тропа неистово. Отворих. Бяха Тами и Арлийн. И двете бяха надрусани с амфетамини. Влязоха вкъщи и започнаха да подскачат, като говореха едновременно.
— Имаш ли нещо за пиене?
— Мамка му, Ханк, нямаш ли нищо за пиене?
— Как изкара шибаната Коледа?
— Да, човече, как изкара шибаната Коледа?!
— В хладилника има бира и вино — казах аз.
Двете отидоха с танцова стъпка в кухнята и отвориха хладилника.
— Виж, има и пуйка!
— Гладни сме, Ханк! Може ли малко пуйка?
— Естествено.
Тами излезе от кухнята с едно бутче и го захапа.
— Ей, тази пуйка е ужасна! Има нужда от подправки!
Арлийн също излезе от кухнята, като държеше по едно парче бяло месо във всяка ръка.
— Да, има нужда от подправки. Няма никакъв вкус! Имаш ли подправки?
— В шкафа — отвърнах.
Те се втурнаха обратно в кухнята и се заеха да ръсят пуйката с подправки.
— Да! Така е по-добре!
— Да, така вече има някакъв вкус!
— Това е екологично чиста пуйка, мамка му!
— Да, много е гадна!
— Искам още!
— И аз! Но трябва да й сложим подправки.
Тами се върна при мен и седна. Почти беше свършила с бутчето. След това хвана кокала, захапа го, строши го на две и започна да го дъвче. Смаях се. Тами дъвчеше кокала от бутчето, а навсякъде по килима хвърчаха костици.
— Ей! — извиках. — Дъвчеш кокала!
— Да, много е вкусен!
Тами изтича обратно в кухнята, за да си вземе още.
След малко и двете излязоха от кухнята, като държаха по една бутилка бира.
— Благодаря, Ханк.
— Да, човече, благодаря.
Седнаха и започнаха да пият бира.
— Е — обади се Тами след малко. — Ние ще тръгваме.
— Да, отиваме да изнасилим едни гимназисти!
— Да, вярно!
Двете скочиха и изхвърчаха навън. Отидох в кухнята и погледнах в хладилника. Пуйката сякаш беше разкъсана от тигър. Стана ми жал за нея.
На следващата вечер Сара се върна.
— Как е пуйката? — попита.
— Добре.
Тя отиде в кухнята и отвори вратата на хладилника. После изпищя и избяга обратно в хола.
— Господи, какво е станало?
— Минаха Тами и Арлийн. Според мен не бяха яли нищо от цяла седмица.
— Много е гадно! Направо ми е мъчно!
— Съжалявам. Трябваше да се опитам да ги спра. Но бяха на амфетамини.
— Е, все пак мога да направя нещо от нея.
— Какво?
— Хубава супа от пуйка. Ще отида да купя зеленчуци.
— Става — казах и извадих една двайсетачка.
Когато се върна, Сара приготви супата. Беше много вкусна. Преди да си тръгне на сутринта, тя ми обясни и как да я претопля.