— Обичаш ли ме?
— Аха.
— О-о, виж я тази!
Беше черна точка, от която излезе жълта опашчица гной.
— Готина е — съгласих се.
Лидия лежеше върху мен. Спря да стиска и ме погледна в очите:
— Да знаеш, че ще те погреба, дебел нещастник!
Засмях се. Лидия ме целуна.
— Не, аз ще те вкарам обратно в лудницата — отвърнах.
— Обърни се. Дай да ти оправя гърба.
Обърнах се. Тя се зае с врата ми.
— О-о, тази е страхотна! Направо се изстреля! Улучи ме в окото!
— Трябва да носиш предпазни очила.
— Хайде да си направим един малък Хенри! Представяш ли си, един малък Хенри Чинаски!
— Хайде да почакаме малко — отвърнах.
— Не, искам бебе сега!
— Да почакаме.
— Само спим, ядем, лежим и правим любов. Като някакви охлюви сме. Влюбени охлюви.
— Така ми харесва.
— Преди пишеше тук. Беше зает. Носеше си мастило, за да рисуваш. А сега се прибираш вкъщи и правиш всичко интересно там. Тук само ядеш и спиш, а после на сутринта веднага си тръгваш. Не е честно.
— Така ми харесва.
— Не сме ходили на купон от месеци! Аз обичам да се срещам с хора! Скучно ми е! Толкова ми е скучно, че ще се побъркам! Искам да правя разни неща! Искам да ТАНЦУВАМ! Искам да живея!
— Ох, мамка му.
— Много си стар. Искаш само да седиш и да критикуваш всички и всичко. Не искаш да правиш каквото и да било. Мислиш, че нищо не е достойно за теб!
Изтърколих се от леглото и станах. Започнах да си обличам ризата.
— Какво правиш? — попита тя.
— Тръгвам си.
— Ето! Щом нещо не стане по твоя начин, веднага скачаш и изчезваш. Никога не искаш да обсъдим нещата. Прибираш се, напиваш се и на следващия ден ти е толкова лошо, та мислиш, че ще умреш. И чак тогава ми се обаждаш!
— Изчезвам оттук, по дяволите!
— Но защо?
— Не искам да стоя някъде, където не ме искат. Не искам да стоя някъде, където не ме харесват.
Лидия помълча. После каза:
— Добре. Ела да си легнеш. Ще загасим лампата и ще си лежим заедно.
Аз също помълчах. После рекох:
— Добре.
Съблякох се съвсем, легнах и се завих. Притиснах хълбока си до хълбока на Лидия. И двамата лежахме по гръб. Отвън се чуваха щурците. Беше хубав квартал. Минаха няколко минути. После Лидия заяви:
— Ще бъда велика.
Не отговорих нищо. Минаха още няколко минути. Тогава Лидия изскочи от леглото. Вдигна и двете си ръце към тавана и извика:
— ЩЕ БЪДА ВЕЛИКА! НАИСТИНА ЩЕ БЪДА ВЕЛИКА! НИКОЙ НЕ ЗНАЕ КОЛКО ВЕЛИКА ЩЕ БЪДА!
— Добре — отвърнах.
Тя продължи по-тихо:
— Ти не разбираш. Аз ще бъда велика. Имам повече потенциал от теб.
— Потенциалът няма никакво значение — отвърнах. — Трябва да работиш. Почти всяко бебе в количка има повече потенциал от мен.
— Но аз ще го НАПРАВЯ! ЩЕ СТАНА ВЕЛИКА!
— Добре — съгласих се. — Но междувременно ела да си легнеш.
Лидия се върна в леглото. Не се целунахме. Нямаше да правим секс. Бях уморен. Заслушах се в щурците. Не знам колко време мина. Бях почти заспал, но не съвсем, когато Лидия изведнъж седна в леглото. И изпищя. Изпищя силно.
— Какво става? — попитах.
— Тихо.
Замълчах. Лидия седя неподвижно почти десет минути. После се строполи обратно на възглавницата.
— Видях Бог — каза тя. — Току-що видях Бог.
— Ще ме побъркаш бе, кучко!
Станах и започнах да се обличам. Бях бесен. Не можах да си намеря боксерките. Майната им. Отказах се от тях. Облякох всичко останало и седнах на стола, за да си обуя обувките на босо.
— Какво правиш? — попита Лидия.
Нямах отговор. Отидох в дневната. Сакото ми беше на един стол и аз го взех, за да го облека. Лидия също изтича в дневната. Беше със син комбинезон и бикини. Боса. Имаше дебели прасци. Обикновено носеше ботуши, за да ги прикрива.
— НИКЪДЕ НЯМА ДА ХОДИШ! — изпищя ми тя.
— Да бе — отвърнах. — Тръгвам си.
Тя ми налетя. Обикновено ме нападаше, когато бях пиян. Но сега бях трезвен. Отстъпих встрани, тя падна на пода и се претърколи по гръб. Прескочих я и тръгнах към изхода. Тя беше побесняла, ръмжеше и се зъбеше. Приличаше на женски леопард. Погледнах надолу към нея. Докато беше на пода, се чувствах в безопасност. Тя изръмжа и когато понечих да си тръгна, изведнъж протегна пръсти и заби ноктите си в ръкава на сакото ми, като го откъсна от рамото.