— Виж кого съм ти довел, Хенри!
Лидия се качи на масичката в хола. Изопваше джинсите като за световно. Дългата й кафява коса се вееше. Беше луда, невероятна жена. За пръв път сериозно се замислих за възможността да правя любов с нея. Тя започна да рецитира поезия. Собствената си поезия. Беше ужасна. Питър се опита да я спре.
— Не! — извика той. — В къщата на Хенри Чинаски не се рецитират рими!
— Остави я, Питър.
Исках да й погледам задника. Тя обикаляше по масичката. После потанцува. Помаха с ръце като крила. Поезията й беше ужасна, но тялото и лудостта си бяха прекрасни.
Накрая Лидия скочи на пода.
— Хареса ли ти, Хенри?
— Кое?
— Поезията ми.
— Не особено.
Лидия стоеше и стискаше листата, на които беше написала стиховете си. Питър я сграбчи.
— Хайде да се шибаме! — предложи той. — Искаш ли да се шибаме?
Тя го отблъсна.
— Добре тогава — каза Питър. — Аз си тръгвам!
— Тръгвай си, аз съм с колата — отвърна Лидия. — Мога да се прибера сама.
Питър се втурна към вратата. Там спря и се обърна:
— Хайде, Чинаски! Не забравяй какво ти донесох!
После затръшна вратата зад гърба си. Лидия седна на дивана, до вратата. Аз седнах на половин метър от нея. Погледах я. Изглеждаше прекрасно. Страхувах се от нея. Протегнах ръка и докоснах дългата й коса. Косата й беше вълшебна. Отдръпнах си ръката и попитах:
— Истинска ли е тази коса?
(Всъщност бях сигурен, че е истинска.)
— Да — отвърна тя. — Истинска е.
Хванах я за брадичката и много несръчно се опитах да извърна лицето й към моето. В такива ситуации никога не знаех какво да правя. Леко я целунах.
Лидия скочи на крака.
— Трябва да си вървя. Плащам на гледачка.
— Остани още малко — казах аз. — Аз ще платя на гледачката. Само остани малко.
— Не, не мога — рече тя. — Трябва да тръгвам.
Тя отиде до вратата. Аз я последвах. Тя отвори вратата, но спря и се обърна. Посегнах към нея за последен път. Тогава тя вдигна лице и ме целуна съвсем лекичко. После се отдръпна и ми даде някакви напечатани листа. Вратата се затвори. Седнах на дивана с нейните листа и се заслушах как пали колата си.
Стихотворенията бяха преснимани на циклостил, хванати с телбод и озаглавени HERRRR. Прочетох някои от тях. Бяха интересни, изпълнени със сексуалност и чувство за хумор, но лошо написани. Авторките им бяха Лидия и трите й сестри — до една весели, дръзки и сексапилни жени. Изхвърлих листата и си отворих бутилката уиски. Навън беше тъмно. По радиото пускаха предимно Моцарт, Брамс и стария Бетовен.
2
След един-два дни получих по пощата ново стихотворение от Лидия. Беше дълга поема, която започваше така:
И тъй нататък. В поемата се разказваше колко ще ми е готино да танцувам на полето с женските фавни, които ще ми донесат радост и истинско познание. Прибрах писмото в едно чекмедже.
На следващата сутрин се събудих от почукване по стъклото на входната врата. Беше 10:30.
— Махай се — казах аз.
— Аз съм, Лидия.
— А, добре. Чакай малко.
Облякох си риза и панталони и отворих вратата. После изтичах до банята, за да повърна. Опитах се да си измия зъбите, но вместо това пак повърнах заради сладостта на пастата за зъби. Накрая излязох.
— Ти си болен — каза Лидия. — Искаш ли да те оставя да си почиваш?
— А, не, нищо ми няма. Аз винаги така се събуждам.
Лидия изглеждаше добре. Слънчевата светлина проникваше през завесите и я осветяваше. Тя държеше портокал и си го подхвърляше. Портокалът се въртеше на слънцето.
— Не мога да остана — каза тя, — но искам да те помоля за нещо.
— Давай.
— Аз съм скулпторка. Искам да ми бъдеш модел за бюст.
— Добре.
— Ще трябва да дойдеш вкъщи. Нямам ателие. Ще трябва да стане вкъщи. Това нали не те притеснява?
— Не.
Записах си адреса и указанията как се стига дотам.
— Гледай да се появиш до единайсет. Следобед децата се прибират от училище и ме разсейват.
— Ще дойда в единайсет — обещах.
Седях срещу Лидия в кухненския бокс. Между нас имаше голяма буца глина. Тя започна да ме разпитва.