Выбрать главу

Ди Ди паркира пред модно заведение. Имаше тераса със столове и маси, на които хората се хранеха, разговаряха и пиеха кафе. Минахме покрай един чернокож с ботуши, джинси и дебела сребърна верига на врата. Рокерското му снаряжение беше на масата: каска, очила, ръкавици. Беше със слабо русо момиче, облечено в ментовозелен гащеризон, което седеше и си смучеше пръста. Вътре беше пълно. Всички изглеждаха млади, изрядни и безлични. Никой не ни погледна. Продължиха да разговарят тихо помежду си.

Когато влязохме, едно бледо слабо момче с миниатюрен задник, стегнат в сребрист панталон, дебел колан с капси и лъскава златиста блуза ни придружи до масата ни. Ушите му бяха пробити и на двете носеше мънички сини обеци. Имаше мустачки, тънки като нарисувани с молив, които май бяха виолетови.

— Ди Ди! — възкликна той. — Какво мога да направя за теб?

— Закуска, Дони.

— Нещо за пиене, Дони — обадих се аз.

— Знам точно какво му трябва, Дони. Донеси му „Златно цвете“, двойно.

Поръчахме си закуска и Ди Ди обясни:

— Ще отнеме известно време. Тук приготвят всичко след като се поръча.

— Не се охарчвай за мен, Ди Ди.

— Няма проблеми, ще го пиша като служебен разход.

Тя извади малък черен бележник и го отвори:

— Да видим сега. Кого съм завела на закуска? Елтън Джон?

— Той не е ли в Африка?

— А, да, вярно. Добре, какво ще кажеш за Кат Стивънс?

— Кой е този?

— Не знаеш ли?

— Не.

— Е, той е мое откритие. Значи днес ще бъдеш Кат Стивънс.

Дони ми донесе питието и двамата с Ди Ди си поговориха малко. Изглежда, имаха общи познати. Аз не ги познавах. По принцип трудно се впечатлявам. От нищо не ми пука. Не обичам Ню Йорк. Нито Холивуд. Нито рокмузиката. Нито нищо. А сигурно просто ме беше страх. Точно така — страхувах се от всичко. Исках да си седя сам в някоя стая, на спуснати щори. Започнах да се самосъжалявам. Бях истински изрод. Луд за връзване. И Лидия ме беше напуснала.

Питието ми свърши и Ди Ди ми поръча друго. Започнах да се усещам като жиголо и това ми се стори страхотно. Чувството разсея мъката ми. Защото все пак няма нищо по-лошо от това жена ти да те остави, когато си беден. Тогава няма нищо за пиене и нищо за правене — само голи стени, които да гледаш вторачено и да мислиш. Такова е отмъщението на жените, но тях също ги боли. Или поне така ми се иска.

Закуската беше добра. Яйца, гарнирани с различни плодове — ананас, праскови, круши, — настъргани ядки и подправки. Хубава закуска. Изядохме си всичко и Ди Ди ми поръча още едно питие. Мисълта за Лидия продължаваше да ме гризе отвътре, но с Ди Ди беше приятно. Водеше интелигентен, забавен разговор. Успяваше да ме накара да се засмея, а аз имах нужда от това. Целият ми смях се беше насъбрал в мен и чакаше да излезе с рев: ХАХАХАХАХА, Господи, не мога повече, ХАХАХАХАХА. Беше приятно чувство, когато го пусках навън. Ди Ди знаеше нещо за живота. Знаеше, че ако нещо се случва на един от нас, то сигурно се случва на повечето хора. Защото животът ни не е толкова различен — колкото и да сме убедени в противното.

Болката е странно нещо. Котка убива птица, блъскат се коли, запалва се къща… Болката пристига изведнъж, БАМ, и вече не можеш да се отървеш от нея. Болката е истинска. А в очите на останалите ти си глупак. Все едно изведнъж си се превърнал в идиот. Болката не се лекува, освен ако не познаваш някой, който знае как се чувстваш и как да ти помогне.

Върнахме се в колата и Ди Ди каза:

— Знам едно място, където ще се разведриш.

Не отговорих. Тя се грижеше за мен, сякаш бях инвалид. Което си беше точно така.

Накарах Ди Ди да спре в един бар. От нейните. Барманът я познаваше. Докато влизахме, тя ми обясни: